Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви

История - Средновековие

... Спускаме се по планинските склонове на север, към Дунавската равнина, с намерение да достигнем някогашната престолнина на Видинското българско царство. По пътя ни едно след друго изникват села, неугледни касаби и една стара крепост — Белоградчишката, където сега като нейна охрана се разпореждат 30-тина души османлии. Отминаваме с. Чупрене, присъединено към зиамета на някой си Мехмед Терджуман, селата Макреш и Медешевци от тимарите на зурнаджиите Мехмед и Салтук и на някой си Мехмед, син на Идрис, и тримата от многочислената охрана на Видинската крепост. Зад нас остават и селата Кладоруб, Бранковци и Грамада от тимарите на Реджеб, Али, син на Хасан и Якуб, син на Ахмед. Вече досами Видин се е присвило и с. Рупци, подвластно на самия санджакбей на Кърк-клисе Синан бей.
Самият санджакбей на Видин пък имал по това време някои главоболия, та му се наложило да отиде чак до Истанбул да се оправдава пред падишаха. Недоволно било от него цялото население на санджака — мало и голямо, християни и мюсюлмани, та написало до султана прошение, в което изброили всичките му зулуми и грехове и потърсило справедливост и закрила за живота и имота си. Почудил се султанът на кого да хване вяра и изпратил във Видин свое доверено лице да проучи на място как стоят нещата и да му докладва — имало ли е аджеба чак такива големи насилия и зулуми или не. И докато султановият пратеник върши възложената му работа, нека огледаме ние какво става във Видин през втората половина на XVI в.
Оживено и многолюдно е около видинското пристанище, а Дунавът изглежда тесен да побере множеството гемии, запорили водите му надолу към морето и; нагоре срещу течението, до отсрещния бряг и обратно. Търговци от различни вери и народности пренасят стоките си и се запират пред султановите митничари да платят полагащото се мито. Тарифата и тук не е една и съща за всички: най-малко плащат увенчаните с чалми правоверни мюсюлмани, повече — немюсюлманите, поданици на султана, най-много — чужденците.
Последните, къде поради прищявка някоя на Местна османска администрация, къде поради алчността на някой султанов служител, нерядко срещали големи затруднения да складират или пласират стоката си или пък да изнесат закупените в империята суровини и материали. По този повод през 1560 г. в столицата Истанбул пристигнал пратеник на трансилванския княз Стефан. Той се оплакал, че търговците от Трансилвания срещат сериозни пречки за своята дейност на територията на империята. В това отношение изглежда твърде изобретаелни се оказали султановите митничари и други длъжностни лица от крайдунавските пристаница — Видин, Никопол и Русе, тъй като именно до тамошните кадии била адресирана султанска заповед от 24. VIII. 1560 г., съдържаща следните строги разпоредби: никой да не си служи с фалшиви заповеди, посредством които да се облагодетелствува за сметка на въпросните чужденци-търговци от Трансилвания, да се съблюдават предвидените размери на таксите и митата за износ и внос на стоки; забраната за износ се отнася единствено до месото и някои други хранителни продукти, така че да не се създават на търговците пречки, когато изнасят вълна например, тъй като износът на вълна е разрешен.
Независимо от пречките и затрудненията, какво ли само не се продавало и купувало край видинското пристанище, че и на градския пазар: чували сол от всевъзможно качество, риба — прясна и осолена, зърнени храни и всякакъв род едър и дребен добитък, бъчви вино и ракия, дървен и друг строителен материал, желязо и въглища, памук и овча вълна, различни по предназначение и размер кебета, влашки ботуши, кожи за подплата, денкове, разноцветни платове, дървени софри, грънци и гаванки и друга подобна по-ситна стока. И, разбира се, роби, много роби. „Ако бъде доведен или изведен роб или ако трябва да се качи на кораб, за да замине, на всеки роб се вземат по 25 акчета” — постановява по този повод Законът за митото на видинското пристанище. А Законът за пазарните такси на самия Видин допълва: „От този, който продава роб, се вземат четири акчета такса и четири акчета от онзи, който го купува.” На емина на видинското пристанище пък между другото било наредено да преследва и залавя робите, направили опит да избягат.
Колкото и оживен да е трафикът на видинското пристанище, предимство все пак имат гемиите, които се движат по султанска заповед и превозват хранителни, строителни и бойни припаси за нуждите на войските и гарнизоните към Седмоградско и Маджарско. Пред нас са няколко такива заповеди, всички без изключение от 1566 г. Само в една от тях например се споменава за 140 гемии, готови за път и натоварени по нареждане на султана със зърнени храни, които все още се бавели да потеглят нагоре срещу течението, защото не достигали гребци и се наложило да се наберат такива измежду населението на Влашко.
В друга подобна заповед се настоява съответните длъжностни лица във Видин да следят строго за движението на гемиите нагоре по реката и обратно като обърнат особено внимание на транспортирането на заръчалия дървен строителен материал и боеприпасите. Аналогично съдържание имат и две други заповеди от 1566 г., където между другото се нарежда на гемии да бъдат натоварени „подходящи смели войводи, азеби и мартолосбашии”. Очевидно султановите войски освен от провизии се нуждаели и от попълнение на личния състав или поне от изпълнители на някои военнопомощни функции.
Не било отминато населението на Видин и прилежащия му район и от необходимостта да снабдява османската армия със значителни количества дребен рогат добитък. По данни от 12. II. 1566 г. раята от Видински санджак трябвало да обезпечи за тази цел 30 000 глави овце. Пак толкова — 30 000 глави овце се изисквали от населението на Аладжахисарско (Крушевацко), докато за района на Смедерево бройката била още по-голяма — 50 000 овце.
Независимо от тези си нелеки задължения, голяма част от населението на Видин и Видински санджак било считано па времето си за донякъде привилегировано в сравнение с т. нар. обикновена рая. Тук имало немалък брой влашки общности с техните кнезове и прими-кюри, задължени да оказват на властите услуги от военнопомощен характер, шахинджии и чакърджии, които отглеждали соколи за ловните забавления на турските султани и приближените им, дервентджии, натоварени „да провеждат безопасно пътници и проходящи през опасни и застрашени места и да не допускат да бъде нанесена щета на тях и имуществото им”, мартолоси, задължени да водят борба срещу непокорни хайдути и харамии.
Известна предстака за по-особения им статут създава например един документ, издаден специално за дърводелците и мюселемите християни, наети на служба във Видинската крепост. Така въпросните дърводелци, чиито имена намираме изрично регистрирани в документа, а именно Стоян Йованов, Неделко Радосавов, чиракът Йован, Сивин Радославов и Боне Войсков били освободени срещу задълженията си „от хараджа, испенча и извънредните данъци”, но подлежали на облагане с десятък. Мюселемите пък, общо 25 души също християни, били заставени да служат на гемиите. Като компенсация, подобно на сънародниците си дърводелци, били освободени от харадж, испенч и извънредни данъци и също като тях давали полагащия им се десятък.
Но нали са били друговерци и под чужда власт, въпреки всички наредби и закони, нищо не можело да ги направи неуязвими пред яростта на спахии и други местни властници. В документ от 1568 г. например се разисква въпросът за побоя, който нанесли спахията Хасан и двамата му слуги на соколаря Димо. Извикан в съда да даде обяснение и отговаря за случилото се, въпросният спахия побързал да обвини жертвата си в инат и неподчинение, а разпорежданията до бея на Видин и кадията на Сфърлик да се разследва по-подробно случая едва ли щели да внесат някакво особено изменение в съдбата на изпатилия си султански соколар-доганджия. Още повече, че на свидетелствата на християни пред съда не се отдавало значение.
Въобще никак не било лесно да си християнин в препълнения през XVI в. с войски и османска администрация стар български град. Религиозната дискриминация спрямо друговерците намерила израз и в стремежа на местните мюсюлмани да разрушат и опожарят де що имало оцеляла в града християнска църквичка или параклис. Показателна е в това отношение една султанска заповед от 16. VII. 1560 г. по повод оплакването на мюсюлманите, „че в съседство със свещената джамия, построена в самия Видин от Михалоглу Мехмед, се намира черква”. За да подсилят несъвместимостта на такова едно съседство, просителите изтъкнали още и факта, че именно тук, в черквата и около нея, „неверниците пият вино, карат се с невъзпитани викове и стават пречка за молитвите на правоверните”. В отговор на оплакването последвало разпореждане християните да преустановят разправиите и крамолите си, та мюсюлманите да не бъдат безпокоени в молитвите си към аллах. С правото на по-силните привържениците на исляма във Видин изглежда разбрали по-иначе височайшето разпореждане, тъй като скоро след това „в споменатия град станал пожар и църквата изгоряла”. Но и българите християни от Видин не се предали така лесно. Те взели, че възстановили черквата като дори дръзнали „противно на свещения закон” да я построят по-широка и по-голяма от дотогавашната. Тук отново била потърсена намесата на централната власт, която наредила на видинския кадия да не позволява никому „да противостои на свещения закон”. Самото тълкуване на разпореждането се оставяло на кадията.
Не може да не ни порази сходството между тези и разигралите се няколко десетилетия по-късно пак във Видин събития, за които се съобщава в един друг османотурски документ. Във Видин при пожар изгоряла до основи църквата „Пантократор”, чието име османският чиновник очевидно бил затруднен да предаде и донякъде изопачил. Тогава се вдигнали тамошният поп Никола и още неколцина представители на българите от махалата, където се намирала църквата, отишли в меджли-са и замолили да им бъде разрешено да възстановят пострадалата черква. Изглежда не срещнали особено съчувствие, но все пак висшестоящите органи на централната власт били осведомени за произшествието и молбата на видинските българи, защото последвала султанска заповед до бея и кадията на Видин да разрешат ремонта на черквата, но в никакъв случай да не допускат тя да надвишава по размерите си изгорялата.
Под юрисдикцията на видинския кадия се намирало през втората половина на XVI в. и населението от нахията Поломие (Лом). Съвсем естествено е при това положение, че пак донесенията на видинския кадия или отправените до него височайши разпореждания биха ни помогнали да научим нещо повече за ежедневието на ломчани, с които ни предстои да се срещнем ни по-рано, ни по-късно от лето господне 1585. И този път срещата ни не дава повод за радост, пък и няма да ни изненада с нещо чак дотам необичайно.
Българската рая от султанските хасове в Ломска на-хия открай време плащала данъците си филори, джизие, данъка върху овцете, че и авариза наведнъж, под формата на точно фиксирана целокупна сума, която отпосле се разхвърляла и разпределяла помежду данъкоплатците. И тази година населението се издължило до последното акче, а това никак не било лесно и просто, защото само филорито възлизало на 335 190 сребърни акчета. Като доказателство за изплатените данъци на раята била връчена нарочна квитанция — темесюк. Този темесюк обаче малко й помогнал, когато изневиделица я споходили други бирници и й събрали повторно всички гореизброени и изплатени с толкоз мъка данъци. Измамена и обезверена, голяма част от раята се разбягала, а останалите изпратили свои представители в меджлиса със заплахата, че и те ще последват примера на бегълците, ако продължават да им събират по два пъти едни и същи данъци.
Така и не ни става ясно дали жалбата на раята намерила отклик и съчувствие, но ни се струва, че за данъкоплатците филориджии, радващи се доскоро на донякъде по-облекчен статут, именно тепърва настъпвали още по-трудни времена. Поне на такава мисъл ни навежда съответният параграф от Законника за Видинския санджак, издаден през следващата 1586 г. Така си и било. Предната линия на османските завоевателни походи се била изместила по това време вече далече на северозапад, Видинският санджак загубил предишното си стратегическо значение и османската власт престанала да се нуждае от военната помощ и услуги на т. нар. филориджии. При това положение султанът не бил склонен повече да им обезпечава като компенсация по-особен статут и облекчен данъчен режим и побързал да ги притисне с повече и по-големи данъци. Пък и да им даде да разберат, че не са нищо повече от другите — рая, призвана да кротува и безропотно да пълни хазната.
А докато наоколо стотици филориджии от Ломско и Видинско се чудели какво ли още ги очаква занапред, тежко занавесена кола и цял керван други коли, слуги и охрана се придвижвали бавно от Видин към столицата. Подчинила се на султановата воля, натам пътувала, тъжна и посърнала, знатната Фатма хатун. Въпреки знатността и богатството й, мъжът й предпочел да се отърве от нея и се развел, но изглежда нямал нищо против да задържи за себе си чеиза и зестрата й, че и хубавата й млада робиня. Тогава се разтичала, разгневена, майката на Фатма и за разследване на случая във Видин бил изпратен султанов служител — някой си Ахмед. Правдата възтържествувала и сега Фатма напускала Видин с целия си чеиз, зестра от 2 000 алтъна, лични вещи и даже с младата си и хубава робиня, които може би щели да й помогнат по-лесно да се задоми отново.
Ние обаче няма да съпровождаме по-нататък Фатма хатун, а предпочитаме да се спуснем надолу по Дунава към Оряхово, Никопол, Русе. По-бързо се пътува по течението, по-ведро се диша покрай голямата река, а и ще ни се да видим какво става по същото туй време и из тези краища от многострадалната българска земя.
promacedonia.org

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it
Joomla SEO powered by JoomSEF