Изпрати стари снимки от Видин и областта

Легенда за Чобан кюприя — Кадънин мост

История - Легенди

Кръстьо Джонов

Тази година пролетта налетя като необуздан кон. Ливади, градини и пътища изсъхнаха само за няколко дена. Дърветата се разлистиха едновременно, като че ли изпълниха някаква закъсняла заповед. Лек пролетен вятър разнасяше аромата на теменужки, минзухари и зюмбюли.

По пътя от Видин за балкана върви хубав файтон. Четири черни лъскави коня, сякаш не вървят, а танцуват пред него. Във файтона е владетелят на Видинския вилает Осман Пазвантоглу. Това е най-неспокойният и най-безстрашният видински паша. Във файтона до него е единствената му деветнадесетгодишна дъщеря, която той обича много, защото от своя баща тя бе взела не само външните черти, а бе наследила и неговата строгост, неговото непокорство, смелост и решителност. Пашата обикаля балкана. Навсякъде раята коленичи и разказва на своя господар за немотия, за тежки и неизброими данъци, за мъки и тегла. Бейове и бегове отрупваха пашата с подаръци, които без особена мъка смъкваха от оголелия български народ.

Три дена пашата обикаля Белоградчишкия край. Днес ще си тръгне. Но изведнъж небето се покри е големи черни облаци. Изви се буря. Заваля пороен дъжд. Земята закипя като полята е кезап. Дъждът спря. Слънцето като дете, което се е криело, разбута купестите облаци и обгърна с поглед освежената равнина. От лъскавите гриви на конете се вдигаше пара. Те пръхтяха буйно, сърдито. Всички, които наблюдаваха, мислеха, че не конете теглят файтона, а че той ги бута да вървят напред.

Пашата се усмихваше. Окъпаният пролетен ден, хубавата пролетна околност, нацъфтелите треви и цветя, нависналите миризливи клонки на върбите, като че ли бяха махнали черната завеса пред очите му, като че ли бяха махнати постоянната строгост от лицето му. Пашата примигна и започна някаква лека турска мелодия.

Наближаваха Видин. Минаретата на джамиите се виждаха. Но ето реката. Водите й завчера тихи, бистри и спокойни, сега бяха напуснали коритото. Течаха тъмни и мътни, с голяма бързина. Файтонът затъна до главините. Конете теглят, напъват, щранговете се късат. Но файтонът затъва все по-дълбоко. Пашата се сърди, вика и псува. На помощ идват пътници, но нищо не помага.

Ослушват се всички. Чуват тъжен глас на кавал. Наблизо виждат млад овчар да пасе своето едрорунно стадо. Викат го на помощ. Овчарят пристига. Прави знак на всички да се оттеглят. Хваща файтона с двете си яки и силни ръце. Изнася го на отсрещния бряг, слага го и кани пашата да седне.

Гледа Пазвантоглу и се чуди на тази неизмерима мъжка сила. Гледа дъщерята и се чуди на хубавите очи, на едрите и тъмни като орлови криле вежди, на правото чело, на мускулестите ръце, на широките плещи и стройната мъжка фигура на българина.

— Кажи, момко, каква награда искаш, кажи храбри, снажни българино, колко пари да ти дам заради тази работа, която сега свърши?

— Пари ми, пашо, не трябват. Имоти много аз нямам, но имоти също не искам. Позволи ми, владетелю, на нашия хубав Видински край, позволи ми, покровителю, на измъчената българска рая, един месец паша на Видинския вилает да бъда.

— Стой! Кой ти каза това? От кого научи тези тежки думи? Това не може да бъде.

— Позволи ми тогава, пашо, една седмица паша на края родни да стана, на хората наши да помогна.

— Това са, момко, приказки лоши, кажи ми ти колко пари ще искаш?

— Пари ти казах, пашо, не искам. Имоти на мен ми не трябват. Позволи ми, пашо видински, само ден и нощ паша видински да бъда!

— Това, момко, няма да стане! Обещах ти аз много, ала не мисли, че награда такава от мен ще получиш. Искай ми друга награда.

— Позволи ми тогава, владетелю властни, само един час паша да бъда, раята цяла да обходя, добрини много да правя!

— Не може, българино храбри, и това не може да стане, желание друго ти дай! От теб съм аз доволен.

— Пашо видински, това ми е искане последно, ако и него не изпълниш, върви си, пашо, със здраве, от тебе нищо не искам. Позволи ми, пашо видински, аз ей тук да застана, овчарската си тояга във въздуха да изхвърля и докато тоягата отгоре на земята падне само толкова време овчарят българин, паша на вилаета да бъде.

— Последното ти желание ще изпълня. Какво ще правиш през това кратко време аз не зная, затова двата пищова срещу теб ще насоча и ако с късата власт, която ти давам, злоупотреба започнеш да вършиш, тук ще в реката загинеш. Бъди толкова време паша! Хвърли нагоре овчарската си гега и когато тя долу се намери, твоята власт ще изчезне.

— Ето, пашо, внимавай! Тоягата във въздуха аз хвърлям и докато тя долу падне, докато моята власт трае, аз високо да кажа: „Пашата видински заповяда на това място мост да стане.” Властта ми, пашо, изтече, но заповедта аз навреме издадох. Сега властта е пак твоя, но заповедта мои трябва да се изпълни. На това място мост трябва да стане. Но ти, пашо, стоиш. Гледаш ме някак странно. От що си, пашо, недоволен, заповедта ми ще ли изпълниш?

— Заповедта ти, момко, ще изпълня. Още утре тук майстори ще пристигнат. Бързо моста ще направят. Едно се, овчарю, аз чудя, в гяурска глава где такъв ум? За вас съм, момко, аз мислел, че вие българите само роби може да бъдете. Ти ми за строителство говориш. Умни ми приказки тази вечер ти каза. Този мост, който тук ще направим, ще свърже равнината с Балкана, много хора ще минат, за теб ще се, овчарю, те сетят. Бъди ми жив и здрав! Сполай ти за доброто подсещане!

Седна пашата в хубавия файтон. Седна и гордата му дъщеря до него, но дълго се назад тя обръща, овчаря от поглед не искаше да изпусне.

Цяла нощ тя не мигна, а затвореше ли клепки, пред нея овчарят с очи я черни пронизва. Другият ден мъчно се мина. Вечерта Сефаде с файтона отрано при моста пристигна. Тук бяха дошли майстори каменяри моста да правят. Сефаде ги поздрави весело, остави конете и файтона при тях и се изгуби в избуялите крайдунавски треви, откъдето се чуваха медиите овчарски звънци.

Като я видя, овчарят не се смути. Още вечерта разбра той, че тя ще дойде. В погледа й той прочете онова, което Оефаде не можеше с думи да му каже.

Като приближи, кадъната хвана овчаря за ръка и каза:

— Ела, хайде да седнем тук на този голям върбов дънер. От сега аз всяка вечер тук ще идвам. Искам да те виждам. Баща ми нищо не ще узнае. Той е много доволен, знае, че аз идвам тук строежа на моста да наблюдавам. Кажи, искаш ли за мен да се ожениш? Но ти ме гледаш така странно. Не ме ли харесваш? Или имаш друго либе, или не искаш кадъна за жена?

— Питаш ме дали те харесвам? Та ти си хубава като горска самодива, за които самодиви стари овчари често са ми разказвали и които аз цял живот тук в полето и балкана наш търсех и най-после ти сама при мене дойде. Твоите очи са по-хубави от ясните и неугасващи звезди, устните ти аленеят като роза през месец май, а косата ти е по-хубава от слънчевите лъчи.

Ти ме питаш дали ще те искам, защото си кадъна. Аз обичам тревите и цветята, обичам дърветата и къдравите поточета, обичам всички диви и питомни животни, обичам всички хора по света, от всички вчера най-много обикнах теб, но между нас с теб има голяма пропаст. Аз съм беден овчар. Аз съм българин, ние българите сме рая за вас, ние сме роби на твоя баща и той няма никога да се съгласи да ожени дъщеря си за бедния български чобанин. В това аз съм сигурен, вярвам, разбираш го и ти. А аз те обичам. Знам, че за теб ще дойдат от далечни места, ще те вземат и на мен ще оставят само мъката по теб.

— Ние сме с теб от скоро заедно, но вече ти казах, че освен теб други няма да поискам. Харесах те, когато дигаше файтона. Казах още тогава, че ти мой ще бъдеш. Тази вечер аз дойдох да ти кажа, че и аз ще бъда само твоя.

— Хубаво говориш. Харесват ми думите ти. Но ти забравяш, че имаш баща, че бащата ти е паша на Видин и че той по-скоро ще се съгласи да те убие, отколкото да те ожени за българин.

— Тогава кажи къде да идем, какво да правим, но знай, че искам да сме двама с теб, искам да сме заедно!

— Тук в пределите на бащините ти владения ние не можем да живеем. Трябва да бягаме далеч оттук. Да идем в други зами, да се заселим на някой самотен бряг.

Затова вземи тази моя овчарска торбичка. Напълни я с жълтици, ела тук и ще бягаме далече.

— Съгласна съм. Ще напълня тази торбичка и ще дойда още утре тук. Баща ми има много пари, а тези пари са събрани от голия български народ. Искам да отидем далече, да отидем на брега на синьото море и там да останем сами завинаги.

— Не бързай. Сега за нас никой нищо не знае. Идвай всяка вечер, а когато мостът се привърши, ще му се порадваме двама, ще се повеселим е всички. Нали баща ти каза, че когато го завършат, той ще устрои тук голямо пиршество, а мостът ще се казва Чобан кюприя. След пиршеството ние с теб ще напуснем и ще отидем да живеем в чужда страна, на някой тих самотен бряг.

Всяка вечер при моста идваше Сефаде. Тя се разделяше с овчаря, когато от близките овчарски колиби петлите втори път изплеекваха с криле на безграничната мм любов. Но тази хубава и чиста любов се виждаше от всички овчари, виждаше се и от строителите на моста. За нея злите хора на пашата съобщиха.

Свъсил вежди като тъмен облак, пашата нареди да се затворят всички капии на Видин. По селата глашатаи обявиха, че три дена и три нощи във Видин никой няма да влиза, от Видин никой няма да излиза.

Пашата заповед издаде овчарят да бъде убит. Главата му под моста да се зарови.

На четвъртия ден всички капии се отвориха. Сефаде не чака повече нищо. Тя грабна торбичката, която още преди три вечери беше напълнила със злато, седна във файтона и полетя по прашния път, но когато стигна при моста, тя видя, че овчарят беше изчезнал, бяха пръснати овцете му.

От съседите тя разбра, че нейният любим по нареждане на баща й бил убит, а главата му била заровена под моста.

Сефаде не казала нищо. Тя стиснала зъби, шибнала конете и полетяла към балкана. Привечер минала покрай Караула, стигнала до река Сърчица, реката, която минава западно от Белотинци и тъкмо когато се канела да премине през реката, пред конете се изправил беловлас старец. Той вдигнал ръце и извикал:

— Стой, дъще, ти луда ли си! Къде си тръгнала през та зи река? Днес в балкана валя. Нашата река е буйна, планинска. Тя ще грабне твоя файтон и като орехова черупка ще го обърне. Постой, ще почакаш тук един ден, ще изтекат водите и тогава върви!

— Дядо, аз съм кадъна. Дъщеря съм на видинския паша. Не мога тук да остана нито час. След мен идат, гонят ме. Една молба към тебе имам. Ето тук в тази торбичка има много пари. Вземи ги. Раздели ги на две и ако с мен нещо лошо се случи, едната половина от тези пари остави за себе си. Дай ги на синове и внуци, а с другата половина направи мост на тази река. Нареди моста двата синора да свърже!

Като казала тия думи, Сефаде дръпнала юздите на охранените коне. Конете като хали влетели във водата, но всичко с трясък било обърнато.

Мястото, където се обърнали конете с файтона и където се удавила кадъната и сега се казва Дави вир, а мостът, който старецът направил на реката — Кадънин мост.

Минали години. Пашата умрял, мостът на реката, която идва от Царпетровските възвишения и се влива в Дунава близо до село Видбол остарял, но всички и днес го казват Чобан кюприя, а мостът на река Керачица — Кадънин мост.
promacedonia.org

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин