Особености на семейните обреди и обичай от село Чупрене

Срещата на много култури по тези земи в течение на годините е изградила и наслоила множество влияния и символи в честването на традиционни семейни празници (раждане, сватба) и тъжни обреди (погребение, помен).

Селата в Белоградчишко са пръснати в планината и живеят свой собствен живот.

Съсредоточени сякаш в оцеляването си, векове наред тези хора са търсели рационални обяснения и решения на проблемите си. От различни религии и култури са взимали онова, което се вписвало в техния мироглед и житейски критерий.

Днес, в началото на ХХІ столетие, голяма част от тези села продължават да живеят така затворено и изолирано. Съвременният бит и действителност кротко съжителстват с отколешни традиции и вярвания, които са неизменна част от тяхната същност. Езикът, който се говори в тези села, е изпълнен със странна лексика и архаични граматически категории.

Всяко село има свой език. Често в няколко села може да се намерят различни думи за един и същ предмет или явление.

Един цялостен преглед на календарните и семейни празници наистина представлява интерес и от фолклорна и от етнографска гледна точка, но е и обект на едно задълбочено, обстойно и детайлизирано изследване.

Тук ще спомена само най-характерните моменти в два ритуала – сватба и погребение, които характеризират типичните регионални традиции в езическа светлина.

Сватбата е най-важното събитие в живота на човек. От цялостния житейски цикъл раждането и смъртта са подвластни на природата, но в сватбата намира отражение зрялото човешко мислене и единствено тя е изцяло планирано, обмислено и подготвено тържество в този цикъл.

В с. Чупрене сватбата протича в три етапа – калесване, годеж и същинска сватба.

На калесването на практика се разбират родителите за да определят организацията, деня и действащите лица в сватбата. Определя се старокья- мъж, близък роднина на момчето, който изцяло поема организацията по протичането на сватбата. Присъствието му се доближава до жреческите функции на „посветените” в езическите ритуали. Той инициира и извършва всички ритуали. Негова помощница е съпругата му, старокиница, която има строго определени функции.

На годежа се събират двата рода. Той има обещаващо-задължаващ характер, но е възможно и развалянето му по редица причини. В такива случаи причината се търси в неспазването или неизвършването на определен ритуал, заради което се „разтура” годежа.

Това е момента да се покани кум (кръстник). Това по традиция е кръстникът на младоженеца или негов син (дъщеря) ако е покойник. В ролята му се търси едно покровителство, закрила, помощ, съвет – подобно на божествата в предхристиянските общества. Кумът е този, който е отговорен за протичането на брака, подпомага го със съвети, влияние, а понякога и с пари.

На годежа се разменят подаръци, свързани с бита, между младоженци и кумове, между младоженците и родителите им. .След годежа братя, сестри и братовчеди на младоженците с накичена с цветя бъклица с вино минават по къщите и канят лично всеки на определената вече като дата сватба.

Приготовленията за сватбата започват в деня преди нея. Млади момичета и невести (до година след сватбата) вият уруглица - сватбеното знаме. Това е ръчно тъкано платно в бял и червен цвят, пришито на прав и здрав прът от плодно дръвче. На върха се закичва с цветя, вплетен в тях кромид лук, червени конци и три червени ябълки. Аналогични венци от цветя с лук и конци се плетат и за гостите. Виенето се извършва на извор или чешма.

Традиционно място за виене на уруглица е чешмата в края на селото. Събират се и много деца и любопитни зяпачи, които не пропускат да забележат и коментират и най-малката подробност.. Зададе ли се сватба – всички знаят, че на „чешмуту вию уруглицу”. Носенето на уруглицата, с която се води шествието и хорото е изключителен приоритет на старокята или старокиницата.

В същото време в дома на младоженеца се стичат жени от цялото село. Дори да не са поканени или не могат да присъстват (поради траур) всяка носи по нещо – ракия, вино, ориз, лук, чушки, картофи, яйца,пиле или кокошка – кой каквото има и може да си позволи. Силно подчертано е чувството за принадлежност към общността. И в хубави и в лоши моменти традициите налагат това поведение на подкрепа и съпричастност на всички.

Близки жени и съседки са „слушаче” – приготовляват сватбената трапеза. Вечерта преди сватбата ги даруват специално със забрадки или престилки, а мъжете с кърпа. Мъжете обикновено са ангажирани с разпределението на виното и ракията, както и за клането на птиците. Отделно мъже помагат при клането и приготовлението на всички животни, предназначени за трапезата. Всеки има строго определена задача в странната „манифактура” по приготовлението на храната. А от смесването на всички донесени вина и ракии, разделени в специални съдове, понякога се получават истински шедьоври!

Рано сутринта музикантите се събират у младоженеца. Свекървата ги дарява с кърпи, с които закичват инструментите. (В селото до скоро имаше духова музика и принадлежността към нея често се предаваше по наследство). С музиката напред родата на момчето потегля към дома на старокята. Той ги посреща, черпи по чашка за честта, която му е оказана и вдига уруглицата като оглавява шествието. Старокиницата носи „на кобилку” котле с вино, закичено с венец и бяла погача, украсена с „пиленца”. И до сега е запазена традицията старокиницата да е с носия поне по време на ритуалите по взимането и отвеждането на невестата.

Шествието отива в дома на кума, който ги черпи и заема своето място, „въоръжен” с накичен прът с печена кокошка на върха.

Внушителната вече група тръгва към дома на булката, където родителите й ги посрещат и „баламосват” с по чаша вино или ракия (трета след старокята и кума, а е все още рано сутринта!) Приемат ги като гости, но старокята бързо ги информира, че не са само за „госкье” и започват шеги и задевки.

Булката се извежда, последвана от дървена ракла, в която се „сплаща” и подрежда чеиза.

Най-видните, по-възрастните и знатни гости се закичват с венци, които се откупват с пари – принос към бъдещото състояние на семейството.

В разгара на тържеството булката дарува всички гости с риза, забрадка, кърпа, чорапи, нощници, пижами, престилки и други подобни, а те подаряват предмети за домакинството, одеяла, чаршафи...След даруването цялата сватба играе „шарено оро” с преметнати на рамо дарове – една живописна и пъстра традиция. На следващия ден сватбата се „разтура”. Не трябва да си изхвърля храна и затова празника има логично и практично продължение. Там се коментира как е протекла сватбата, какви са били даровете, сватовете (ако са другоселци), чеиза и други подобни клюки. Важното е, че се доизяжда храната и сватбата завършва като във всички приказки „три дни яли, пили и се веселили”.

Съвсем умишлено в хода на събитията не е описан църковния (или граждански) ритуал. Той винаги е имал и продължава да има формален характер. На преден план и в центъра на събитията са младоженците и честването на новото начало. Особено внимание се обръща на невестата. Тя е свързана с надеждите за нов живот, за продължаване на рода.

В селския бит сватбата е много по-важен момент от самото раждане. То се разглежда като естествено нейно следствие и продължение, но символиката на зараждането, на новото начало и възпроизводството се корени в съединението, в единството на женското и мъжко

начало, респективно – в сватбата.

В хода на разглеждането бе споменато мястото на старокята и кума и техните аналогични превъплащения в езическия свят.

Жертвоприношението също заема съществено място в целия ритуал. Обикновено сватовете се оценяват по това кой какво и колко е заклал – неща, които се уговарят още на годежа. Чорбата от птиче месо е задължителен елемент на сватбената трапеза. За нея всеки носи каквото може – пиле, кокошка, пловка (патица).

Интерес представляват и венците, които са неизменна част от ритуала. С тях се закичват гостите (през рамо), уруглицата, бъклицата и пръта на кума, както и портите и входните врати на домовете на младоженците. Когато увехнат тези венци се изхвърлят в реката (течаща вода), което също има своята ритуална символика.

Животът е естествен кръговрат, който неминуемо завършва със смърт. Тя е завършването на онзи цикъл, който властва в природата и е почитан от човека хилядолетия поред.

Смъртта е еднаква за всички, но различно е отношението към нея. Всяка една култура се отнася по различен начин към този момент в човешкото съществувание. По това отношение можем да съдим за редица характеристики на тази култура, както и за бита й като цяло, имайки предвид, че некрополите са едни от най-трайно съхранените паметници, откривани до наши дни. Чувствата, които се влагат варират от апокалиптичен край, при който мъртвия е „придружен” от най-близките си до бурна радост и пищни тържества по повод пътуването към една по-добра реалност.

Погребалните ритуали красноречиво отразяват това специфично отношение. Те са ценна информация, която достига до нас от дълбините на времето.

Един разкопан гроб е като отворена книга за времето, от което датира, за навиците и обичаите, за света на покойника и неговите съвременници.

Подобно на сватбените, в с. Чупрене и погребалните обичаи са запазени в един доста автентичен вид. Скръбният момент за близките е обвързан с редица правила и ритуали, всеки от които носи своя дълбок смисъл. Подготовката на погребението не се различава особено като подготовка от сватбата. В символиката на основните събития има много общи неща.

Първата задача на близките след смъртта е да изкъпят мъртвеца, да го обръснат (ако е мъж) и срешат (ако е жена). Веднага се уведомяват роднините и новината се разнася в селото. Основно „дзвонът” (църковната камбана) известява за случая, но това не отменя задължението на близък роднина да уведоми всички, които са познавали покойника. Мъртвецът се облича в нови дрехи и обувки. От една зряла и съвсем трудоспособна възраст и в добро здраве всеки започва да отделя и приготвя дрехи и дарове за „онзи” момент. Възрастните хора грижливо пазят своеобразното си „съкровище” на специално място и често припомнят на наследниците си някои основни заръки и желания за

погребението си.

Вече „нагласен” покойникът се полага в ковчег с покров. До главата му се пали свещ.

Светлината е задължителен атрибут и от момента на смъртта до 40 ден след нея не бива да угасва. Покриват се с креп всички огледала в къщата.

Всеки, който е разбрал за смъртта идва в дома на покойника и носи нещо – също както при сватбата ,изразява съпричастността си към съответния момент като част от определена общност. Първи бързат да отидат онези, които в скоро време са загубили близък човек, за му „изпратят” нещо. Носят се сладки, баница, плодове. Освен най-различни вещи, цветя и храна за покойника, те обикновено го „натоварват” да носи нещо и на починали преди роднини. В този жест се открива мотива на преклонение пред предците, вярата в тяхното присъствие и помощ.

В ковчега се слагат лични вещи – както такива за ежедневна употреба (сапун, кърпа, бръснач, гребен), така и ползвани често приживе от покойния любими предмети или професионални атрибути. Подготовката е като за дълго пътуване и пребиваване на друго място.

Канят се копаче, които копаят гроба и жена да „га /гю/ ослуша”, т. е която приготвя храната и следи за протичането на ритуалите. И тук традицията със събирането на хранителни продукти, вино и ракия е силна и добре организирана. Жените разпределят продуктите, обработват ги и ги приготовляват, а поканената да „га/гю/ слуша” ръководи процеса и лично приготвя рецептите. Тя обикновено е избрана приживе, подобно на дрехите и са и купени подаръци. Тази жена и копачете се даруват с дрехи, чорапи, престилки. Те присъстват и се даруват задължително на всички помени.

Процесията се отправя към гробищата, начело с музиката (духова), следвана от ковчега и най-близките роднини, а след тях – всички останали.

Гробът е разположен в източно-западна посока. Ковчегът се поставя до изкопания гроб и започва прощаването с покойния. Тук обикновено се нарежда като се споменават отминали важни събития от живота му, изтъкват се неговите качества и достойнства, описват се очакваните трудности на близките му без него. След като всички се простят, ковчега се спуска в гроба, а след него и чувала, а понякога и чувалите, с всички дарове, които са му донесени или проводени до други покойници. Всеки хвърля шепа пръст и си тръгва. По обратния път не се плаче.

Всички присъствали на погребението се канят на богата трапеза в памет на покойния. Отказът се приема като неуважение към него и близките му. Темите, които се обсъждат на нея отново са свързани с живота му. Споменават го с добро. Обикновено към края тези събирания преминават в шумна веселба.

В изложените факти са цитирани само най-характерните ритуали, без претенции да се прави пълна и обстойна характеристика. Въпреки че имат много общи моменти с погребалната ритуалност в цяла България, в с. Чупрене те имат свой типичен облик. Не е трудно да се направят съпоставки в общите елементи на сватбените и погребални обичаи. И в двата случая храната е задължителен елемент, но е един всеобщ ангажимент. В подготовката се включва всеки с каквото и колкото може. И в двата ритуала има една водеща длъжност – тази на „посветения” да ръководи нещата..При сватбата това е мъж, а при погребението – жена.

От отношението към покойника и погребението е видно, че става въпрос за изпращане някъде, на друго място. Поведението и символиката не се отличават съществено от тракийските погребения, където на мъртвеца се предоставя всичко необходимо от ежедневието и обичайния живот, било то на жрец, владетел или занаятчия.

В помените също се налага езическа символика, независимо, че са свързани с християнски догми. Три дни след погребението, на разсъмване най-близките жени ходят на гроба и го опалват – обкръжават го с конец /канап/ , който запалват, за да не се „утенчи” мъртвия. Тенъц е зъл дух, неспокоен мъртвец, който се връща и тормози живите. За това за покойния се прави всичко възможно, за да се чувства „спокойно и комфортно”. Опалването цели да се запази гроба от тенци, които да притесняват мъртвеца. Всеки ден се оставя вода, вино, жито, хляб. Помен се прави в съботата след смъртта, на 40 дни, шест месеца и година след нея.