Салаш

с.САЛАШ

Село Салаш се намира в планински район.В красивия старопланински проход "Кадъ боаз", само на 4 км от границата със Сърбия, се е сгушило село Салаш. Предците му са разбирали от място за живеене, щом са харесали ниския проход за заселване. Тук три върха - Жребче, Било и Ведерник, го пазят от северните ветрове, а четвъртата страна от юг го води към равнината.

Още римляните са открили и използвали това благодатно място за живот. И днес, където и да ударят с мотика, излизат парчета от тухли и керамични съдове от римско време. През прохода "Кадъбоаз" минавал римски път от пристанищата по Дунава към Ниш и Западна Европа. В местността "Анище" археолози откриват основите на римска пътна станция, разкопките продължават и това лято. През средните векове близо до селото е имало крепост и лятна резиденция на видинския цар Иван Срацимир. Първите писмени сведения за населеното място в района на прохода датират от 1455 г. Местните говорят един звучен, но малко архаичен български диалект, силно повлиян от сръбския език. В него са запазени падежите, а съгласните "р" и "л" се произнасят толкова твърдо, че са станали сричкообразуващи звукове.
Някога Салаш е било едно от големите села на Белоградчишка околия. При преброяването през 1939 г. е имало 1 450 жители. Добитъкът нямал чет - 22 000 били само овцете, отделно крави, волове, свине. В селото кипял бурен стопански и културен живот. Благодарение на един от забележителните му жители - учителят-музикант Тодор Кръчков, години наред поддържали два хора - църковен и светски, голям духов оркестър. От 1934 г. до днес е оцеляло музикалното дружество "Родни звуци", което имало за цел да създава у селяните интерес към музиката и да способства за естетическото им възпитание. Светският хор жънел успехи по всички сцени. Има 52 концерта из страната, а през 1961 г. 80-членният хор дори изнесъл концерт в зала "България", дирижиран от учителя Кръчков. По певческо майсторство и артистизъм хорът не отстъпвал на професионалните състави. Изпълнявали и 8 оперети - "За птички", "Самодивско изворче", "Ковачът - царски син" и др. Духовата музика била канена да свири на всички сватби и кръщавки в района. И досега има хора, които помнят това време - морни жътвари, косачи и копачи бързали вечер да отидат на репетиция в читалището. Това златно време е оставило следи - в Салаш днес концерти изнася видинската филхармония.
Това чудо го няма никъде - опърпани старци да седят кротко в селския салон, да стискат калпака в ръце и да слушат симфонична музика. За Тодор Кръчков местният писател Борис Нинков е написал хубава повест, но още никой не се е сетил и паметник да му издигне. Защото посятото от него в душите им е оцеляло и до днес.
Сега в селото живеят под 200 души. Хората започнали да го напускат към 1960 г. Останали без земята заради кооперирането ѝ. те търсят спасение в големите градове, най-много в най-близкия Белоградчик. И понеже много моми приставали на войниците, които служели на граничната застава в селото, сега има пръснати из цялата страна някогашни негови жителки. В предишни години жените се връщали лете да нагледат старите къщи, но вече и тези граничарски жени останали малко. Къщите пустеят, рушат се. Заради изселването, през 1973 г. закрили училището. Преди години то е превърнато в старчески дом. Сега държавата дава средства за ремонтиране на домовете, обновиха и нашия, но хората вътре са много възрастни, болни, обяснява кметът. Те не носят оживление за селото, освен няколкото работни места, със съжаление обяснява той.
Основната част от живеещите в селото са пенсионери, младите семейства се броят на пръстите на едната ръка. Само 4 деца возят с автобус за училище в Белоградчик. Но имат женски хор, с който се явяват на фестивали в Белоградчик. Жените пеят като славеи, някои са хористки още от времето на учителя-диригент Кръчков.

В това забележително селце има много добродушни и мили хора.Близо до граничата със Сърбия се намира един малък язовир,на които се наслаждава мало и голямо от селото и от други населени места.В Салаш има толкова чист въздух и затова хората идват в селото да се наслаждават на чистата и омайна природа.
Нунатак Салаш на остров Гринуич, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на село Салаш

Селото възниква в края на ХVІІ век – малко селище от дъсчени колиби и оттук името. Заселниците са от Западните покрайнини, Тетевенско и Монтанско. Училището е открито 1840г., а църквата е построена 1843г. Читалището е основано през 1896г.

Всяко лято границата на България и Сърбия се отваря и на самата граница се провежда българо-сръбски панаир.

В това забележително селце има много добродушни и мили хора.Близо до граничата със Сърбия се намира един малък язовир,на които се наслаждава мало и голямо от селото и от други населени места. В Салаш има толко чист въздох и затова хората идват в селото да се наслаждават на чистата и омайна природа


Две гранични села чакат ГКПП вече 14 години

Хората от Салаш и Ново корито искат да обработват заедно земите си

В красивия старопланински проход "Кадъ боаз", само на 4 км от границата със Сърбия, се е сгушило село Салаш. Предците му са разбирали от място за живеене, щом са харесали ниския проход за заселване. Тук три върха - Жребче, Било и Ведерник, го пазят от северните ветрове, а четвъртата страна от юг го води към равнината. Хем имаме гора и дърва за огрев, хем житни ниви за прехрана, обяснява удобното месторазположение на селото кметът Тонко Иванов. И добавя, че това е имало значение някога, когато домакинствата сами се борели със земята за прехраната, осигурявали и отоплението си. Сега са други времена - вземаш пенсията и отиваш на магазина, а там всичко за храната ти готово. Само горите още са им нужни, защото друга топлина през зимата освен от дърва тук не познават.

Още римляните са открили и използвали това благодатно място за живот. И днес, където и да ударят с мотика, излизат парчета от тухли и керамични съдове от римско време. През прохода "Кадъбоаз" минавал римски път от пристанищата по Дунава към Ниш и Западна Европа. В местността "Анище" археолози откриват основите на римска пътна станция, разкопките продължават и това лято. През средните векове близо до селото е имало крепост и лятна резиденция на видинския цар Иван Срацимир. Първите писмени сведения за населеното място в района на прохода датират от 1455 г.

Местните говорят един звучен, но малко архаичен български диалект, силно повлиян от сръбския език. В него са запазени падежите, а съгласните "р" и "л" се произнасят толкова твърдо, че са станали сричкообразуващи звукове.

Някога Салаш е било едно от големите села на Белоградчишка околия. При преброяването през 1939 г. е имало 1 450 жители. Добитъкът нямал чет - 22 000 били само овцете, отделно крави, волове, свине. В селото кипял бурен стопански и културен живот. Благодарение на един от забележителните му жители - учителят-музикант Тодор Кръчков, години наред поддържали два хора - църковен и светски, голям духов оркестър. От 1934 г. до днес е оцеляло музикалното дружество "Родни звуци", което имало за цел да създава у селяните интерес към музиката и да способства за естетическото им възпитание. Светският хор жънел успехи по всички сцени. Има 52 концерта из страната, а през 1961 г. 80-членният хор дори изнесъл концерт в зала "България", дирижиран от учителя Кръчков. По певческо майсторство и артистизъм хорът не отстъпвал на професионалните състави. Изпълнявали и 8 оперети - "За птички", "Самодивско изворче", "Ковачът - царски син" и др. Духовата музика била канена да свири на всички сватби и кръщавки в района. И досега има хора, които помнят това време - морни жътвари, косачи и копачи бързали вечер да отидат на репетиция в читалището. Това златно време е оставило следи - в Салаш днес концерти изнася видинската филхармония.

Това чудо го няма никъде - опърпани старци да седят кротко в селския салон, да стискат калпака в ръце и да слушат симфонична музика. За Тодор Кръчков местният писател Борис Нинков е написал хубава повест, но още никой не се е сетил и паметник да му издигне. Защото посятото от него в душите им е оцеляло и до днес.

Сега в селото живеят под 200 души. Хората започнали да го напускат към 1960 г. Останали без земята заради кооперирането й, те търсят спасение в големите градове, най-много в най-близкия Белоградчик. И понеже много моми приставали на войниците, които служели на граничната застава в селото, сега има пръснати из цялата страна някогашни негови жителки. В предишни години жените се връщали лете да нагледат старите къщи, но вече и тези граничарски жени останали малко. Къщите пустеят, рушат се. Заради изселването, през 1973 г. закрили училището. Преди години то е превърнато в старчески дом. Сега държавата дава средства за ремонтиране на домовете, обновиха и нашия, но хората вътре са много възрастни, болни, обяснява кметът. Те не носят оживление за селото, освен няколкото работни места, със съжаление обяснява той.

Основната част от живеещите в селото са пенсионери, младите семейства се броят на пръстите на едната ръка. Само 4 деца возят с автобус за училище в Белоградчик. Но имат женски хор, с който се явяват на фестивали в Белоградчик. Жените пеят като славеи, някои са хористки още от времето на учителя-диригент Кръчков.

Старците едва отглеждат стотина овце, две-три крави и малко кокошки. Земята пустее, няма кой да обработва нивите. Надеждата ни е в откриваното на ГКПП - пътят от страната за Сърбия ще минава през селото, това ще го оживи, надява се кметът. Тогава може да се върнат някои от напусналите го млади жители - ще има нужда от митничари, граничен контрол, бензиностанция, заведение за хранене и кафе, автосервиз.

ГКПП в прохода е имало от стари времена, но през 1960 г. го закрили. Пунктът не бил голям, но през него минавали роднини от двете страни на границата. Младежите ходели на вечеринки в сръбското Ново корито, самодейци от Салаш играели театър в салона на близкото село зад браздата. Женели се, та сега и в двете села има хора, пристанали отвъд границата. Те са възрастни, някои не са между живите, но децата им познават роднините отсреща. След 1960 г. отношенията между България и Югославия се влошили и властите затворили границата. Възрастните хора от Салаш и досега показват къде е била българската митница, която разрушили до основи. Останала е само заставата, която след 1990 г. също е празна. Беше страшно, спомня си възрастен сърбин от Ново корито. Идвал съм на браздата и съм викал по косачи и жътвари - какво прави Йордан на баба Цвета, бе, жива ли е Райна? Нямаше как да общуваме, а ни беше нужно, допълва той. Пенсионираният учител Мика от Ново корито пък разказва как водел децата на границата да погледат българските земи - големи блокове с едри царевици. Ние нямахме такива, при нас нивите си останаха малки, разпокъсани, споделя той.

Отсрещното село Ново корито има история, подобна на тази на българското Салаш. И там правят разкопки на сгради от римско време, и там се хвалят с хубави земи и благодатна планина. Някога и то било многолюдно. Днес е запустяло като Салаш. Останали са 200 души, возим само 5 деца на училище в Миничево, споделя кметът му Миле Нинчич. Макар и винаги да е била частна, земята около границата от отвъдната страна пустее. Възрастните жители на граничното село вече не могат да я обработват, въпреки че имат трактор и комбайн във всяка от обитаемите 120 къщи. В селото отглеждат обаче 250 крави, а във всеки двор има по 6 - 7 овце за лични нужди.

Между Салаш и Ново корито има само 8 километра. За да дойде обаче на Тодоровден за кушията в Салаш Миле Нинчич навъртял над 130 км. Минал през Зайчар, Връшка чука, Кула, Видин и Белоградчик. Затова и той настоява пунктът да бъде върнат на същото място. Тогава може и земите си заедно да обработват - от нас техниката, от вас хората, не на шега подхвърля Нинчич. В Салаш вече говорят за съвместното обработване като за реално и желано решение.

От месец - два време Ново корито се сдоби с нова слава и стана важно за Сърбия село, хвали се Миле Нинчич. В него преди години расъл при баба си и дядо си сегашният премиер на Сърбия Мирко Цветкович. Заедно сме ловили риба в тази река, гонили сме зайци по тези шубраци, показва граничната горичка кметът на Ново корито. Стане ли въпрос за пари за пункта, Мирко не може да ни откаже, сигурен е той. Премиерът е много добър човек, майка му - аптекарката Стана, и досега си живее в близкия град Зайчар. Дойде ли да я види, отскача и до наше село да нагледа и дядовата къща, обяснява сръбският управник.

Решение за откриване на пункт българската страна има от 1994 г. Взето е от правителството на Жан Виденов. Дори били отпуснати първите средства за проектиране на път от селото до границата. Но работата секва при правителството на СДС. То не искало да разширява връзките си с Милошевич и да отваря границата между двете страни. Царското правителство също отчита ползата от пункта при Салаш - Ново корито и решава да го строи. Милошевич вече не е на власт и Сърбия вече е друга. Финансовият министър Милен Велчев дори обещава средства от европейската програма "Външни граници" за изграждане на инфраструктура на пункта. Специалисти изчисляват, че за направата на 3,5 км път, сграда за граничния контрол и митница, водоснабдяване и електрификация са нужни 9 млн. евро. Но пари за стартиране на работата не се отпускат. През 2007 г. по време на едно военно учение край границата президентите на двете страни - Георги Първанов и Борис Тадич, подписват ново споразумение за отваряне на пункт в прохода "Кадъ боаз". Но и до днес не се прави нищо и от двете страни на границата.
Откъм Ново корито е нужен само 1 км асфалтов път до граничния проход. Сърбите пазят и сградата на митницата си. Само на 10 км от пункта се намира ж. п. гара Миничево. Съседите стигат до Ниш и Белград с влак. Запазена е и граничната застава.

От към българската страна всичко трябва да се прави наново. Сгради, инфраструктура, асфалтов път, а най-близката ж. п. гара - Орешец, се намира на 30 км от прохода. Всичко това говори, че пункт скоро няма да има. Поне 3 години ще са нужни за изграждането му, при това още никоя страна не е отпуснала средства за частта на своята територия.

Дотогава границата ще се отваря само един път в годината. Това от 2001 г. става по средата на всеки юли за единствения по българо-сръбската граница събор.

Не остава жител на селата Салаш и на Ново корито, който да не дойде на браздата за събора. Роднини се търсят, други питат за познати. Имената на хората са същите, фамилиите дори. Божини е стара фамилия в Салаш, същата носи и 80-годишният Живко. Братовчеди в Сърбия са Вучевичи, а у нас Марини.
През юли т. г. сърбите се отдадоха на търговия. След влизането на България в ЕС те не идват на пазар у нас, защото им искат визи. Сега ни е паднало, не скриваха удоволствието си те и хвърляха пари на всяка сергия. Мъже нарамваха килими, жени мъкнеха юргани и възглавници. Всеки беше купил тенджера, тиган, детска играчка. Дрехи и обувки също се търгуваха. Но най-много вървяха кебапчетата и бирата. Те бяха в изобилие по масите в бирариите. Сърбите сядаха в българските, докато сръбските оставаха празни.

Събор на това място се прави от 1925 г., но на няколко пъти е бил прекъсван от властите. През предишни години сядахме в бирариите, за да спорим, да говорим за политика, спомня си пенсионираният агроном Ранко Петрович. Ние се хвалехме със задграничните си паспорти, докато вие не можехте да обикаляте по света. Сега никой не говори за политика, всеки гледа веселбата, заключи пенсионерът. Дядо Живко споделя, че при тях сега се живее зле. Частните земеделци, какъвто е той, имат много ниски пенсии, парите едвам стигат за хляба. Баби от Салаш пък му се оплакаха, че техните деца са забягнали по света. Имам двама внуци в Чикаго, разказва 73-годишна жена. Но и това не е хубаво, оценява тя. Старецът заключава мъдро - каквото и да е, добре е, че няма война.
Аз съм преживял три, и знам, че от войната по-лошо няма.

На събора има и официална част. От 2001 г. досега той не минава без доскорошния депутат Михаил Миков. Остана верен на граничната среща и като вътрешен министър. Разбрахме се с вашия вицепремиер Дачич да подпишем споразумение за свободно движение на хора от селата до 20 км около границата, информира министърът. До есента може и да стане. Падането на визите за крайграничните жители се допуска в ЕС.
Тук ще има път, работни места и хора, и автомобили, които ежедневно ще преминават от едната страна в другата, очерта картината на бъдещето кметът на Белоградчик Емил Цанков. Защо само за два дни, 365 дни в годината границата да се вдига за хората, които живеят от двете й страни, пожела и кметът на Княжевац Градимир Живкович. Хората от публиката отдавна се бяха смесили - те седяха заедно в редиците от столове пред откритата сцена, за да изгледат и културната програма на събора. Самодейци от Видин и Княжевац, Белоградчик, Салаш и Ново корито показаха изкуството си. Интерес събудиха и носиите. Баба ми е ушила тази престилка, взела е модела от баба Цвета, която е била от Салаш, обясняваше млада жена произхода на шевицата по престилката си.

Било е някога, сега това не може да стане. Сега могат само да се надяват на отварянето на границата и да чакат.
Този пункт ще има не само стопанско значение, но и чисто човешко. Защото ще събере останалите след много години раздяла роднини. Защо им е на салашчани тогава да ходят на пазар на 70 км във Видин, когато могат да пазаруват и в Княжевац само на 15 км от границата?
bgsever.info Тина Илова

43° 36' 46" N, 22° 31' 41" E

Население: 231

Надм. височина: 594 m

Пощ. код: 3933

Тел. код: 0936

МПС код: ВН (Вд)

Кметство:

- кмет Салаш

Тонко Иванов

(БСП)