Воднянци

Първите заселници на селото.

Районът на селото е около 30 000 дка. При първите заселници, районът е бил изключително горски, из него имало малки ливади, които давали добра паша за добитъка, за развитието на животновъдството, защото тревите му са богати на витамини и други вещества, за което говорят породисти големи овце и волове, така че поминъкът на населението е земеделие и скотовъдство.

Между селата Мехмедовци и Карбинци се е намирал чифликът на Мехмед Карабин, който бил обслужван само от българи. Излязлата книга „История на Карбинци” от Миладин Михайлов оспорва нещо което е доказано, че те носят името на Мехмед (Мехмедовци) Карабин (Карбинци).

Първият заселник във Воднянци е прочутия кошерджия Тодор Лозанов от село Смоляновци, Берковска околия. Кошерите на турчина били разположени на завет, където да не вее вятър, да има слънце, което обилно да грее и обезателно да тече вода. Такова място. Такова място било намерено именно в землището на Марин Тодоров Вачов и неговите наследници Ванко Маринов и неговите наследници откъдето водата се събира от 3 места: бистрото течение на „Баба Рада”, изворът на сегашната чешма и река „Луда Медовница”.

Колко време е работил Тодор Лозанов в пчелина на Мехмед Карабин не може да се каже, но една от годините се случила много неблагоприятна за пчелите и те измрели. Вероятно турчинът е изгонил своя послушник или пък сам е избягал и кошерджийството приключило. Тогава и чифликът на Мехмед запустял. Завзели го самите работници. Образувани били две махали. Едната нарекли на Мехмед – Мехмедовци, а другата на баща му Карабин /Карбинци/ Мехмедовци по-късно е преименувано на „Поп Николаево” на името на Никола – участник в белоградчишкото въстание 1850 лето. Двете села сега се именуват само на Карбинци.

Първият заселник се завръща.

Не се минало много време и Тодор Лозанов отново се завръща във Воднянци, заедно с неговия караван обаче пристигат и още 6 семейства и неговата жена Мария, която с блага дума ги е убедила, че в плодородни земи те ще преуспяват. На нейно име по-късно всички ги наричат „Марийкините”.

След „Смолянчени” вече започват да пристигат още семейства от околните села и селото бързо нараства и се уголемява. Станало вече нужда за свещеник, който да кръщава и венчава. Такъв тогава става Лазар Иванов от Сливовник. След смъртта му енорията остава свободна около 28 години, без да се обслужва. Неговото попско място се заема от поп Никола от Карбинци, но заради участието във въстанието затворен и на мястото му е удостоен Стоян Ценов, а по-късно внукът му Лозан Петров Попов, но и след смъртта му пред олтара застава карбинският свещеник Кръсто Лазаров Лишков. Най-дълго черквата се оглавява от Михаил Йосифов от Македония, който воднянчени знаят като „Дрътият поп”. Той носи службата си безкомпромисно по канона до пенсионирането си. С малък престой е поп Велко Донов от с. Орешец – учил за лекар, но беднотията го принуждава да стане поп.

Последен и до края на живота си, начело на черквата е Методи Тодоров от с. Дъбова махала, който се оженва за Ванка Борисова - Бендерска,   и двамата през лятото са трактористи. Поп Методи е даровит човек. На селски веселби свири с цигулка, ръководи и двугласен хор при читалището, надарен е и с певчески глас, пее народни песни и на една от тях му дават псевдонима „Дундаки”. Така ще го помнят. След смъртта му черквата остава без поп.

Воднянската черква „Св. Троица”.

Черквата е направена през 1875 година при свещеник Стоян Ценов и е еднокорабна с пристроен малък олтар. Построена е на мястото на прастари гробища. Около нея има стари кръстове, на които няма надписи, а само думите: ”Помени, боже: Петко, Иван, Стоян” и друго нищо не е написано. В черквата се е водел регистър, в който са се вписвали ражданията и смъртта, но по-късно този регистър се води в общината, което е и до днес. Черквите и манастирите имат и собствени земи. Такава земя имаше и нашата черква над левият бряг на сегашният язовир, но сега тя е продадена. Южно от селото е имало и Манастир, който или при земетресение или от набезите на турците е унищожен, но там са намирани и златни монети. До черквата в един двор се е намирало и училището, построено през 1884 година. През 1903 година във Воднянци идва редовен учител от ломското село Горна Гнойница Александър Спасов и учителствува в него до 1936 година. През войните Спасов обучава и децата на с. Карбинци. Класовете са слети. През 1930 год. на негово място идва синът му Асен Спасов, който оставя трайни следи в културният живот на селото. Започва обучението на самостоятелни класове. През 1937 год. се завършва новата сграда, тя е богато обзаведена, дори поддържа безплатна трапезария за всички ученици. Училището съществува 40 години. През 1974 година е закрито поради липса на ученици. Сега децата се превозват с автобус до гара Орешец. В училището са учителствали: Тодорина Асенова Спасова /починала/, Вергиния Костова Иванова, Петър Петков /Върбовчец/, Васил Боновски, Николина Борисова, Роза Димова, Цеко Пановски, Витко Аврамов, Живко ...

Жертви във войните

1912-1913 год.

1. Васил Филчев;
2. Доно Трифонов;
3. Кръсто Младенов;
4. Лозан Спасов;
5. Мито Личов;
6. Тошо Найденов;
7. Рангел Ил. Рангелов.

1915-1917 год.
1. Нико Петков;
2. Виден Велков;
3. Георги Александров;
4. Иван Трифонов;
5. Лозан Ст. Мицкин;
6. Младен Петков;
7. Младен Вълов;
9. Симеон Йончев;
10.  Стоян Ст. Грънчарски.

През 1944 год.

1. Борис Георгиев Николов.

Имената са им записани в паметник поставен във вторият площад, наричан някога „цигански”, защото там събора си правели малкото на брой цигани – желизари, отделно от българите.

Стопанска дейност

Воднаянци продължава да се заселва. Земята му е изключително от плодороден чернозем. Смесен с пясък се намира в „Песковски дол”, но там виреят само шумаци. Нивите са незначителни.

Животновъдството не може да изхрани заселниците, налага се и развитието на земеделието. Обработката на земята започва с дървени рала, но тежката черна

смолница троши ралата, които тогава са се теглили от 4-5 ярма волове. Отначало нивите се засейват с царевица, но тъй като в тях имало много божур, неговите корени я унищожават, тогава започват с пшеница. Тя давала по 30-40 крини на декар.

Черноземът принудил хората да правят ралници на колесари. Стигнало се до внос на железни плугове – внос от Германия, теглени от два чифта волове. Орало се и с крави. Така черноземът бива победен и добивът се увеличил на 350-400 кг. от декар, а на царевицата дори до 600. Сега земята е взета под „Аренда”, обработва се с машини.

Преселниците от Смоляновци знаели, че в тяхното село се раждало и хубаво грозде и след добър оглед на почвеното пространство, харесали земята на изток от селото, която е около 500 дка, донесли пръчки от своето село, като започват с „Американски лозя”, но филоксерата ги унищожавала и те ги сменили с издръжливите лозя от бял, червен отел и виало. Виното което получавали било толкова гъсто, че можело да се носи в кърпа. В местността „Пивниците” се съхранявало вино в бъчви заровени в земята. Имало е 116 трапа-пивници. На това място един воднянски златотърсач е открил съкровището (0,50 на 0,50) с гърне с монети, хубаво затворено с конусовиден каменен похлупак, взел монетите, а гърнето счупил. Съжалявам, че не взех похлупака. Така във Воднянци се развива и лозарството. Сега лозята са изоставени и потънали в буренаци.

Известни родове и фамилии

След заселването на седемте семейства от Смоляновци се завъдил много добитък, хората замогнали, селото още повече се разраствало. Момчета и момичета започват да се женят. Голяма роля в това отношение е изиграла жената на Тодор – Мария. Тя на всякъде казвала: „Мома давам само на този ерген, който се засели тук в селото”. Или „Аз взимам, но не давам”. И така селото расте и се умножава. Започват да идват хора и от други населени места. Такъв е случаят с Димо Младенов от с. Големаново, Кулско. Синът му Иван Дешов, участник в Белоградчишкото въстание 1850-то лето разполагал с много пари, за които се говори че са комитетски, отваря кръчма във Воднянци, става и Кмет на селото. Има и версия, че фамилията „Дешови” е дошла от с. Корито – Сърбия и са били хайдути. Иван и брат му Младен развиват търговия с кръчмарство, лозарство, скотовъдство. Завъждат коне, говеда, овци по 200-300. Къщата  на семейство Дешови била с 30 битови стаи. Била покрита с керемиди. Била на два етажа в които живеели и хората. По това време в селото имало 40-50 къщи покрити със слама, без дворове и улици, ниски скрити от жестокия поробител. Овчарниците на Дешови били на сегашното място на гробищния парк, под тях било добре замаскирано Скривалището на хайдутите, в което се укривал и хайдут Велко. Хайдут Велко с голямата си дружина е охранявал голяма територия и в българско и Сръбско, втората му жена се казва Стана и е българка. Издаден от предатели бива убит в къщата на жена му от турско гюле в гр. Неготин.

Когато М. Пановски е отбивал военната си служба, военната част също е била в стаите на Дешовите.

Когато е бил кмет Иван Дешов при него идва турчин с турска тапия със земя от 5000 дка с шумак /така наречената турска орница/ на „Върха” и поискал да му бъде заплатена. Тапията останала да се пази при Първан Петков. Казват, че Иван му платил парите, но колко са и дали ги е занесъл някой не се знае. Иван Дешов умира като несретник при жена си в с. Роглец, богатството им се разпиляло. Една наша поговорка казва „Хайдушка дреха лесно се къса”.

Друг преселник от село Одоровци белоградчишка кааза е ...

Кънчо Младенов

Той със сина си Тодор Кънчов завладяват северната страна на района с 300 дка земя, 700-800 дка гора, ливади и пасища. Тодор имал двама сина и дъщеря Цена. По богатство се равняват с Дешовите и първи в селото купуват вършачка, заедно със зетя си Цеко Донов – сирак, оженва се за Цена и от нея получава повече от 45 дка земя и гори. Тодор Кънчов имал около 400 дка земя /имот/ Кошарата му е била в „Мрътвитите”. Участник в хайдушката дружина. Синът му Младен Тодоров е бездетен и от брат му Петко Тодоров има следните наследници: Георги Петков, Кирил, Младен и Стефка Петкова – женена в София. Цеко Донов е получил от Тодор Кънчов 100 дка ниви. Цеко Донов има 6 деца: Лозан Цеков, Елена, Велика, Мита, Тодор, Младена.

Преселниците от Смоляновци

Тодор Лозанов с жена Мария с наследници: Рангел Ванков и Димитър /починали/ и правнуци Павел и Стефко.

Рачо има 2-ма сина: Петър и Младен /починали/. Петър с наследници: Мария, Матрона и Спас. Младен има 2 дъщери: Зора и Лозина. Зора се оженва за Луко Антов от Горни Лом и двамата с висше образование. Димитър беше главен счетоводител на Химията във Видин /почина/, а Иван беше Ветеринарен лекар – живее във Видин, където работи като електротехник. Имат и още един брат Велко Вачов с наследници Йордан – беше тракторист и Верка – женена в Извор.

Заедно с Тодор Лозанов от Смоляновци идва и ...

Калчо Димитров със синове Фарасей и Иван Гергови, живееха в Карбинци.

След Смъртта на Калчо негови наследници остават: Димитър Калчов, Петко, Въло, Борис Киро, Стойна, Цвета, Елена и Ванка. Въло Калчов завладява западната страна на Воднянци. Въло и жена му умират в една година, остава им само детето Монка със злочестна съдба. Прибира я чичо и Въло и той решава да убие Монка – братовото си дете за да и завладее оставената земя. Завежда я извън село уж да правят межда между имотите им и я убива с търнокопа, който носел и я заравя в трап. Димитър Ваков пита Въло къде е Монка, но той го излъгва, че е отишла при вуйчо си в Скомля. Една сутрин кучетата на Тодор Кънчев донасят ръка. Слугата му посочил ръката и казал: „Ти си убил момичето!”. Иван Дешов е Кмет на селото. Тодор Кънчов му съобщава за убийството, но и двамата го премълчават. Въло Калчов не след дълго полудява. Имал е двама внуци: Марко и Васил. Внукът му Марко лежи цели 5 години болен. Братовото му момиче става инженер и в събота, когато ще става сватбата му, Марко умира, но докато е бил жив ходел и викал: „Деде, деде, защо уби Монка?”, „Аз ли ще тегля твоите грехове?”. Поуката за всички е, че природата връща и строго наказва. Примери има достатъчно тук в селото.

Горан Рангелов

е бил честен човек и с внуци Никола и Милко. От Милко е останал Арси – много пъти осъждан за кражби, запилява се с някаква жена в София, но от същата фамилия е и

Рангел Горанов

със синове: Рангел и Стоян Горанови. Рангел е със син Крум и дъщери Ванка и Магдалена, Ангел със син Ангел и дъщеря Вита.

 

Вълчо Цеков Калчов

с двама синове: Горчо и Петър Вълови. Горчо е бил касиер на кооперация „Сноп”, но при дефицит е лежал в затвора. Петър става ятак на партизанският отряд „Г. Бенковски”, за да приема и укрива партизаните е построил от южната страна на къщата двойна стена, в която се влизало от тавана, който отгоре е посипан по селски с лук, така че и когато е идвал на проверка началник „Криминална полиция” от Враца нищо не е открил. Тук при него са идвали и ръководителите на партизаните Дико Диков и Димо Дичев, те са били на безопасно място. Малко преди 09.09.1944 година поради побой в полицията става партизанин. По същия план до старата къща е построена нова, за скривалище, което да се посещава от ученици, но със средства на Окръжен съвет – Видин.

Последен от групата на Смолянчените е ...

Илия Цеков,

който е бил уважаван от хората в селото, но неговият наследник Иван Илиев е с негативни прояви и прележава няколко години в затвора за кражби и побойща. След 9 септември 1944 година става заможен човек с двама добри синове: Цветан и Мито.

Рангел Стоянов

е от Шипот, тук идва със синовете си Герго и Илия Стоянови и докарват много добитък. От тази фамилия е Пеко Гергов. Участвал е във въстанието 1923 година, но се полакомил за чуждо богатство и след девети заедно с група воднянчени правят обир на воденицата в Дреновец и владетеля и Даскалов. Синът му Киро е добър шивач и е искал да заплати взетото от баща му, но го сполетява коварна болест и умира. Показателно е, че всички участвали в грабежа ги сполетява жестока участ.

Нинко Петров

е дошъл от врачанските села и се заселил в горният край на селото, където сега е центъра. Завладял добри имоти. Оставил е двама синове: Петко и Младен Нинкови. През войната 1914 – 1918 година Младен е бил убит, но остава Петко, който също умира и оставя внук Димо Петков, а по вторият му син е Петко Нинков, който макар и с малко образование става търговец. Наследяват го: Нинко, Никола, Гюргия, Цуна.

От втората си жена Петко Нинков има син Кръсто, който се преселва във Видин и върху негов имот е построен Културният дом.

Доно и Гено

са дошли от Бело поле и се заселили в близост до черквата на поп Михаил. Синът на Гено – Симеон е бил няколко години Кмет, после акцизен агент, получавал пари, но с тях нищо не направил. От Симеон са: Косто, Киро, Крум, който дълги години е бил началник на пощата. Киро е даден на Марко Симеонов за син и наследява добър имот. Оженват се добре. Зорка отива в Извор, а Рилка в Брусарци.

Цанко Вълов

се е преселил от Стакевци. Намира свободен имот, взел колкото можал. Оставил е син с име Никола Цанков, който остава 2-ма сина: Цани и Гришо.

Тодор Цветков

е роден в с. Шипот, доведен от майка си Стефана, която се оженва втори път за Димитър Калчов, той го приема като негов син, учи го и го оженва за добро момиче, но той се именува на втория си баща Тошо Калчов, булката му умира на тя му оставя момче и момиче. Момчето работеше в МВР с чин полковник, а момичето се омъжва във Воднянци. Тошо взема втора жена, която му доверява, че стрелочника Гето идва в дома им и я подканя за изневяра. Още същата вечер Гето бива убит. След смъртта си той оставя полковника и момичето на име Бойка – женена в Карбинци.

Димитър Стаменов

се преселва във Воднянци от Дреновец. Синът му се казва Стамен. Произхождат от Козовска фамилия, от която е бил и свещеника на Дреновец, от когото е внукът му Трифон Попов. След смъртта им оставят за наследници Спас и Иван. На Спас синът му се казва Георги и става дърводелец /Тошко Патовия/ от Иван е Васил Иванов Стаменов – известен дърводелец, по-късно тракторист и работник в „Строителна” - Видин. Във Видин построява къща на сина си Иван и дъщеря си Виолета.

Цено Иванов Дешов

е преселник от Крива Бара. Работник е на големия богаташ Иван Дешов, който го осиновява и оженва за Вела от Костичовци, която е завършила семинария. От тях остават синовете им Младен и Герасим и дъщеря им Мария – женена в Костичовци, както и от починалият им син Анто. От Анто са наследниците Велко и Младен. От Младен е Качо и дъщери Ценка и Йордана. Герасим има син, който е лекар в София /очи, уши, гърло, нос/ и дъщеря Финка, женена за Цеко Бендера – жива.

Нако Петров

не е известно от къде е дошъл Нако Петров, но тук е кръщаван и женен и от него са наследниците: Вачо Наков от когото са Панто Вачов, Анто Вачов и Лозан Вачов. Пръв умира Панто. Анто Вачов е известен като добър кожухар. Жена му се казва Руса. И двамата умират в преклонна възраст. Имат и дъщеря женена в Костичовци, но тя по неизвестни причини се обесва. Синът им Кирил беше лекар в Пловдив. Там е женен за лекарка, нямат деца, но осиновяват едно момче. Лозан Вачов има син Цеко женен за Милка. Дълги години е шофьор в ТКЗС, обичаше алкохола и от него почина.

Йончо Каменов

е женен за Петра, дъщеря на Нако Петров. Дъщерята Тодора е женена за Йончо Каменов с наследници: Камен Йончев, като наследници остават Никола Йончев, Тодор Йончев, Никола Йончев – починали. Рангел Йончев има 2-ма наследници: Севестица, женена за Тодор Божинов на къща и Верка омъжена за Лазар Лозанов от с. Гранитово. Той е дългогодишен мандраджия в село, активен борец срещу фашизма, ятак и снабдител на отряда с храни. Имат дъщеря Свободка, женена във Видин.

Тодор Йончев има двама сина: Борис и Славчо, който беше доцент в университета. Борис е с 2 момичета, живеят в София.

Никола Йончев е дългогодишен счетоводител в ТКЗС с дъщеря Кирилка, живее във Видин.

Преселници от Сърбия

това е Игнат Цеков със син Петър Цеков със син Камен – старши подофицер, заселват се в село, където се задомяват.

Рангел Живков – майстор строител. От Сърбия довежда и брат си Стефан има дъщеря Руса. Руса има момче Еленко, бил е кондуктор и пълномощник. Жена му Вълка беше дългогодишна магазинерка. Имат дъщеря Рашка и зет Младен – ветеринарен фелдшер. Децата им работят във Видин.

Станко Петров Гурдански

преселник от Сърбия, завзел 400-500 дка земя, ливади, гори. Имал е повече от 200 овци, кози, 2 ярма волове, кон за яздене – цялата стока докарана от Сърбия. Гроздето от лозето съхранявал в 5 големи бъчви. Негова наследница била само дъщеря му Мария. Тя се омъжва за Младен Нинков. Станко му дава 150 дка земя, от Медовница е извикан Иван Станков, който взима неговото име, той довежда и сестра си Велика от която са Стоян, Божин и Ценка. От Сърбия също е дошъл и Милош, който има син Анто Милошов. За наследница останала Рилка оженена за син на Велко Панов. Рилка се оженва за Кръсто – строител, работи във Видин и там остават наследниците в апартаментите му.

Сандо Стоянов

Първата му жена умира. Оженва се втори път за Цвета от Кн. Александрово /Димово/ и тя ражда 3 деца: Никола, Тинчо и Тодор. Тодор е женен за Роза от Дреновец, имат едно дете Йордан – живее в София. Тинчо се оженва за Финка, Никола за Славка. Тодор и Тинчо са много добри стопани. И двамата работиха като трактористи в стопанството.

Петко Спасов

Образован човек. След войната със Сърбия завършва 7 клас във Видин. Много добър математик е. След като почива жена му, момичето му се омъжва за Марин Петков и има следните наследници: Петко, Васо, Вито. Петко се оженва втори път и има 3 момичета: Тодора, Бона, Гица. Умира по-рано от жена си.

Янчо Ценов

е оженен за Бона. Бил е кръчмар и търговец. За наследници оставя Ванко, Цено, Славчо и дъщеря Лозана.

Стоян Трендафилов

е от Медовница, но заедно със синовете си Сава и Рангел Стоянови се заселват във Воднянци. Сава тук си построява масивна къща, но жена му умира и оставя дете на 3 години с име Стоян. Същият става модерен шивач. В едно ломско село видял едно хубаво момиче, пасе свине. Харесали се и той го взел за жена. От нея има момче Лозан и момиче женено за Иван Живкин, който е бил милиционер в София.

Иван Живкин има три момичета. Жена му е най голямата дълголетница. Умира на 103 години.

Димитър Велков Харамлийски

е с двама сина: Иван и Цветко. Женен за Мария Вълова от Карбинци. Димитър има три дъщери. Лозина – женена за Иван Димитров с наследници: Борис Иванов, Трифона Начева Вельова, женена за Рачо. Сестра им Тодора е женена за Митко Русев. От тях имат Костадин и Лозан, дъщеря им Младена е женена за Иван Тошев Грънчарски от които са Стоян, Крум и Лозан. Стоян в Лом, женен е за Дзона Митова от село и още е жива. Занко и Ерика имат едно момиче женено в София.

Русо Иванов

женен за Елена. През 1873 година е ходила в Русия и след това се омъжва за Русо Иванов. Имат за наследници: Косто и Велика, от тях са Мито Костов Русов. На Велика мъжът ѝ загива във войната и са оставили дъщеря Елена /Леша/ и внук Дафин.

Синовете на Димитър Велков Харамлийски, който е женен за Каменка от село са трима: Мито, Руско и Киро. Брат му Цветко има момче и момиче.

Димитър Младенов

е с двама синове: Никола и Рангел. Никола е женен за Цона, имат двама синове: Димитър е с висше образование и е бил директор на гимназия в София, Рангел е с основно образование, женен е за Марийка имат дом в София. Димитър е с 4 дъщери: Бона, Гюргия, Славка /женена в Чорлево и Борина в Карбинци/.

Мирчо Ненов

женен за Тодора Пункова с 4 деца. Синът му Цветко беше каманяр, направи две масивни къщи. Дъщеря му Стоянка е със средно образование работи в БДЖ – пенсионерка със съпруг началник влак. Момичетата са добре задомени – едното в с Ярловица.

Игнат Георгиев

Женен за Маша Игнатова. Игнат идва при нея, че тя е вдовица, а той без жена. От Маша – Игнат има син Георги Игнатов. Георги има син и снаха – Борка, женена за Иван Андреев от Извор – работник с машини. Имат момче и момиче. Момчето се казва Камен – счетоводител в кооперацията, който е женен за Ненка – магазинерка, имат син с висше образование – живее в София.

Лозан Попов

женен за Стойна – внук на поп Стоян. Не е имал син, а дъщеря и взел зет от с. Медовница, който се казвал Петър. От тях се родили: Лозан, Тодора и Елена. Тодора е омъжена за Спас Кавалерски, а Елена е женена в Момин брод – Ломско. Поп Стоян оженва внука си Лозан за хубавата мома Стойна, която ражда първото си дете Димо, който няма добри отношения с баща си и отива да работи в Генерал Тошево и се завръща, когато Лозан умира. Работи и в Керамичния завод – Видин. Жена му Данка е от Костичовци. Димо и Данка имат 2 деца: Лозан и Тодорина. Лозан работи като шофьор в „Химията”, а Тодорина работи в София в Министерство.

Младен Минков

Има две дъщери. Едната е женена за Никола Петков Нинков /Петия/, а другата за Никола Илиев Женен за Каменка и са с 6 деца: Верка, Петко, Мария, Елена, Киро и Милка. Синовете на Петко наследяват баща си и двамата работят в БДЖ. Киро е направо професор по машините.

Никола Минков е брат на

Младен с наследници: Малена – женена за Благой Иванов от Костичовци, Яна – женена в Ярловица и Мария – в Чорлево. От Малена, Благой има син и дъщеря. Синът му беше стрелочник на гарата, а дъщеря му Финка е омъжена за Мито Петров – тракторист.

Петър Петров Гавазки

Женен за Цвета В. Кънчева с наследници: Стоян Петров – син и две дъщери: Фица – женена за Тошо Йончев и …… женена за Стоян Петров, от който има син Мойсей, който работи в София, закупи два апартамента там и единствената му дъщеря – медицинска сестра е омъжена.

Стоян Цонкин Кавалерски

е женен за Ценка. Има 2-ма сина и 1 дъщеря. Единият – Спас е женен за поповата унука, а вторият Петър – женен за Стефана. Стоян Кавалерски е човека, който доживява 103 години.

Пешо Коцов – горски

женен за Найда с 2-ма синове. Анто и Борис. Анто е женен за Сусана. Имат момче Борис – женен в с. Лагошевци. Анто дълги години е горски пазач.

Първан Петков –

Женен за Стоянка с 3-ма синове, но двама умират от скарлатина, а малкият – Стоян Първанов се оженва за Елена Цекова и е с 5 деца: Първан, Киро, Тофил и Младен, сестра им Ценка се оженва във Василовци. Младен – Дечо, работи като механик в ДАП – Орешец.

Гато Георгиев – женен за Руса. Имат дъщеря и син. Дъщеря им се оженва за Томо Георгиев от Костичовци. Синът им Георги е женен за дъщерята на Пано „Заяка”. Томо и Цвета имат дъщеря Вълка – женена за Иван Стаменов. Техни наследници са: Васил и Стоянка, които имат две деца: Иван и Виолета. Васил беше отличен майстор – дърводелец, работи занаята и във Видин и осигури децата си с два апартамента.

Мико Антов

е дошъл за слуга при Петко и Младен Тодорови. Мико бил добро момче и Петко и Младен го оженват за Мария Николова – наследил от нея имот и къща. Мико има син Асен – дългогодишен партиен работник. Той има 2 деца: Олег и Зоя. Олег работи до пенсия в МВР. Имат жилище във Видин.

Кръсто Пенков

женен за Стана. Имат син с наследство от 300 дка имот. Той е Илия Кръстев. Жена му умира и от втората си жена имат момиче женено в Карбинци, и 2-ма сина: Стоян и Асен. Стоян има жена Гюргя с 1 момиче, а Асен – Ценка. От Ценка са Киро и Илия. И двамата са добри шофьори. Личо няма деца с Веска от Петрич, а Киро е с две момичета. Живеят в Монтана.

Александър Спасов

Роден в Горна Гноеница – Ломско. Завършва педагогическо училище в Лом и е назначен за учител в Медовница, но на втората година се премества във Воднянци, където остава до края на живота си. Един ден при него идва Горан Найденов от Смоляновци и го уговаря, че колкото и пари да получава богат няма да стане, като му предлага да го ожени за едно момиче - сираче от Бело Поле и живее в Лом и има наследство – имат повече от 100 дка. Завежда го в Лом и го запознава с Найда Петкова – харесват се и се оженват. Така Александър Спасов става богат. От нея има 3-ма наследници: Асен, Бойко и Надежда, която е в София – учителка. Александър умира, но Найда доживява 90 години. Бойко бива учител – историк във Враца, но рано умира.

Асен остава учител във Воднянци. Твърде интелигентен човек – директор е на училището, което е построено до неговият двор. Ятак е и на партизански отряд, като пенсионер е и кмет. По една клевета е затварян в полицията. След 09. Септември 1944 год. завършва задочно висше образование и работи в Министерство на образованието. Доведе бригада ученици по столарство за облицовка на салона на културния дом, заедно с Младенчовите строители постлаха площада с базалтови плочи, а центъра с мрамор.

Петър Начов, Никола Ценков и Трифон Ценков

От Петър Начов има наследници: Борис, Панко Джарката, Георги и Иван. Борис за 1 бял кон продава 20 дка гора в „Мрътвината”. Трифон Ценков има двама сина: Никола и Петко. Никола е женен за Норка от Лагошевци. Имат дъщеря Лозина, която оженва за Тинчо на Станкови, но той рано умира като железничар и тя остава вдовица с едно дете – момиче, което се оженва във Видин за работник в МВР.

Петко става ятак на партизанския отряд, укривал е партизани в плевника си, когато селото е било блокирано от войска и полиция. Петко и жена му Ценка имат 2 момчета. Георги и Никола.

Никола Маджарски

е от Дълго-поле. Заселва се в най-долният край на селото, заедно с жена си от с. Бела. Беднотията го изпраща да работи в Аржентина на памуковите плантации. Какво е спечелил от там не се знае, но си направи къща и е един от основателите на стопанството. Той обичаше да казва: „Аржентина е била тук във Воднянци. И тук може да се играе „Аржентинско танго!”. Има момче: завършва средно и пощенски техникум в София, оженва се в Продан – инженер  и имат дъщеря Нина с висше образование.

Петър Йорданов Колев

Роден в с. Редина, Софийско на 20.02.1924 година. Във Воднянци се оженва за Верка Велкова. Тя боледува от туберкулоза и умира. Втората му жена е Ветка от гр. Димово, от която има две момчета: Светослав и Мариан. И двамата завършват висшия техникум по БДЖ – живеят и работят като машинисти на влакове във Видин.

Петър Йорданов е с основно образование, но владееше отлично строителните планове, дори повече от архитектите – строители. Той води бригадата при строежа на културният дом, кооперативната сграда, фурната, сградата за ветеринарите, сградите в ТКЗС – частни къщи. Обичаше селото, но за всичко това при откриването на културния дом, той не е поканен на устроеният тържествен обяд.

Заради тази обида, този голям архитект напусна Воднянци и отиде строител в Белоградчик, където веднага му бе дадено жилище и там децата му завършиха средното си образование. След пенсионирането си Петър си отиде на село, но масиран инфаркт го изпрати в „Отвъдното”.

Марин Стоянов Пановски

е роден в с. Голямо Пещене, Врачанско на 11.08.1897 година. Има 4 братя и 2 сестри. Завършва основно  образование. В началото на 1915 год. е войник. Врачанският гарнизон го изпраща в Лом, но оттам го изпращат във Воднянци за н-к на видинския резервен интендантски магазин да приема жито и изпраща брашно. Тук се оженва за Младена и има 4 деца: Цветко, Стефана, Стоянка и Цеко. Първите две умират. Стоянка се оженва още в 5-ти клас за Васил Ив. Стаменов от когото имат две деца Иван и Виолета, построява им апартаменти във Видин и там живеят.

Цеко завършва педагогически институт във Враца. Учителства в Добруджа и там се оженва за Ангелина от Карбинци, която става медицинска сестра в Белоградчик, където работи до пенсиониране. Заболява от жлъчка и на 07.01.2010 година умира след операция на жлъчка. Цеко 11 години е учител във Воднянци, където се проявява като общественик. Като такъв по идея на баща си използва тракторната бригада от Грамада с бригадир Тинчо и изорават и подравняват двата площада – Централен и Цигански. Озеленяването с дървета е негово дело.  Построява си апартаменти в Белоградчик. Има две деца: Мариана и Венеция с висше образование. Пановски – баща е участник в Септемврийското въстание за което лежи 1 година в затвора във Видин. През 1929 – 1932 година е кмет и построява общината, която сега е продадена. За да изхрани семейството си отива 1941 година за работник в Германия и работи като стрелочник на гара Лайпциг. След капитулацията е назначен от генерал Трифонов за лагер-фюрер по разпределяне на храни. През ноември 1945 година се завръща и е каманяр. Умира 1980 година. Цеко като съветник има заслуги и за улиците. Той подписва превозите и воднянските шофьори с камъни и фракция. 

Създаване на ТКЗ-то

Основатели:

Асен Ал. Спасов – главен организатор

Методи Виденов Велков

Мико Антов

Никола Йончев

Никола Каменов

Тодор Божинов

Лозан Гергов

Крум Стоянов

Марко П. Бердов

Руско на Лозанови

Цветан Каменов

Кирил Симеонов

и други

Стопанството е създадено на дворното място на Георги Петков и Рачо Димитров, срещу заплащане. Създадени са два двора: единият за селскостопанската продукция и машините срещу гарата, другият - извън село до самия път за Карбинци – за животните. Закупен бе и банциг за нуждите на хората от селото от поп Велко Донов и Петър Петков – учител. Отначало банцига работи с парен двигател, но след електрификацията на селото и той заработи на електрическа енергия.

Добър работник и главен майстор беше Георги Ганев, а по-късно и Иван Стоянов /Левака/. Тези двамата обслужваха хората като им режеха трупи, греди, дъски за нуждите на новостроящите се къщи. Социализмът стана златен век за икономическото възраждане и просперитет на селото ни. Не остана кирпичена къща, хората сами правеха тухли, печаха ги и строяха хубави двуетажни къщи. Земята се обработваше с машини, селото разполагаше със свой опитни механизатори, като: Лозан Борисов, Недко, Стоимен Кирилов, Първан Петков, Спас Сръндашки, Васил Иванов, Иван Славчев, Цеко Борисов, Никола Цветанов, Иван Илиев, Тодор и Тинчо Сандеви, Методи Тодоров и неговата жена – трактористка на верижна машина – Иванка Борисова.

Благодарение на техният труд в стопанството земята даваше забележителни резултати. По времето когато председател на ТКЗС беше Стоян Тошев беше получен рекорден добив на пшеница – 7 милиона тона жито и пълни кошове царевица. По добив на продукция селото беше на първо място сред селата в община Орешец и при Трифон Войков, който беше награждаван със златни ордени. С право можем да се гордеем и с историческото си минало.

Воднянчени са много трудолюбиви хора. Изчезнаха паянтовите къщи и на тяхно място изникнаха двуетажни тухлени палатчета с цветни градинки и овощни дървета с надвиснали едри плодове, лози със сочни гроздове. Водянчени са и много ученолюбиви. Почти няма дом, в който децата и внуците да не са със средно и висше образование, разселиха се и по близки и далечни градове, но по празници те са тук на село до бащиното и майчино огнище, обичат своето умаляло село.

Скривалищата

Воднянци не е търпяло тирания и експлоатация. През турско робство под овчарника на Иван Дешов е имало хайдушко скривалище заедно с нашите хайдути Велко и Иван Петков Врътопчанина.

Воднянчени са и много свободолюбиви.

През фашистко робство 82 ятаци подпомагаха отряд „Георги Бенковски” през 1942-44 година. В бедняшката къща на Петър Вълов, която е поругана от вандали, които не знаят да пазят историята беше направено тайно скривалище между две стени, където отсядаха ръководителите на партизанското движение – Дико Диков и ген. Димо Дичев.

Дядо Петър ми разказва: „Слиза сутринта от влака Димо Дичев и вижда цялото село е в блокада от войска и жандармерия. Връщане няма – право в дома ми!”

-          Ами сега, дядо Петре?!

-          Няма страшно, ще се умира!

Дома на дядо Петър е построен с двойни стени и от тавана по стълба се слиза между стените, а отгоре се засипва с главички кромид лук. Така бил спасен Димо.

В центъра на селото се намира и къщата на Никола Йончев. Той е изкопал под огнището скривалище за петима партизани. Отгоре слага връщник, посипва с пепел връщника и над него виси на верига котлето в което се топли вода за качамак. В него той спасява партизаните.

Много, много има какво да се разказва за себеотрицанието на воднянчени в онези тежки времена. Децата на богатите излязоха на борба и тя успя. Аз пък призовавам, не рушете миналото, то е история и всеки трябва да я знае, върху нея се гради бъдещето. Трябва да се знае, че тук в нашето село е имало и скривалище на хайдушките чети, под овчарника на Мехмед Карабин сега на мястото на днешното гробище, и тук е идвал и познатият от историята Хайдут Велко – затова между Воднянци и Костичовци се извисява негов паметник.

Ако обичаме историята, обичаме и селото си. То се е запазило от робството, защото в него е имало велики борци за народното добруване.

Гордост за селото са и двамата партизани Витан Велков и Петър Вълов /Скореца/. И при най-големите полицейски блокади воднянчени отстояваха твърдо своята борба за по-добър живот. Заловен и арестуван е партизанинът Витан Велков от 5-ма полицай, но той с риск за живота си скача пред влака в движение и се спасява  ….

Воднянското съкровище

Случайно попаднах на мястото, където е изровено и взето съкровището в местността „Пивниците”. То представлява окопче под формата на квадрат с размери 80/80 см. И дълбочина със същите размери. Иззидано е с камък – бял варовик и отгоре е плоча затворена с добре отработен конусовиден камък. Открито е със златотърсач. Вътре в него е поставено едно 10 кг. Глинено гърне, което след изваждането на ценностите е счупено. Нашенци разказват, че вътре е имало 5 килограма римски златни монети и две големи златно - диамантни фигурки. Откривателите са петима и са си разделили по 1 кг. Монети, не всички са воднянчени. Една от тях, която е била шедьовър /уникат/ е продадена в Америка, а другата все още се пази от един от откривателите или неговите наследници. Вероятно и монетите са разпродадени с цел обогатяване. Това е станало преди 4-5 години, може би 2005-2006 година. Така едно историческо съкровище от римско време е разпиляно.

Манастира

на около 500 метра южно от селото се намира Манастирски дол, наименуван на разположеният в него манастир, който вече не съществува, тъй като почти е изравнен със земята. Той е имал корабна форма, като тогавашните църкви с дължина около 20 метра. Бил е изграден с камъни и бяла глина донесени от буйната река течаща източно от него. Покривът е от наредени плочи. Влизало се в него откъм западния вход, където се е извършвало богослужението. След олтара се намирали и стаите на монасите и монахините. До манастира е имало и течаща вода, за което говореше и това, че когато посетих мястото имаше вода, макар че беше лято. Има две версии за унищожението му. Едната, че е имало земетръс, който го е сринал, и другата, която е най-вероятна, че е унищожен от турците за да се приеме тяхната вяра – мохамеданството. Вероятно монасите са избити. Много иманяри са посещавали мястото. Някой от тях са имали и късмет. Намерени са големи златни монети, като един от иманярите обеща да ми покаже, но това не се осъществи. Друг е предлагал две монети на баща ми, но нямал пари и сделката не се състояла. За сега това е едно минало за което вече няма хора, които да разказват, остава само името – „Манастирски дол”.

Заслуга за всичко това има целокупният воднянски народ, който с пословично трудолюбие създаваше новият съвременен облик на родното си село.

Родолюбивата и обичаща селото си Тодорина Димова Попова построи асфалтов път Воднянци – Ярловица – поклон пред тази заслуга.

Воднянци не пада на колене, води борба и върви напред към още по-добро бъдеще – обичайте го!

Воднянци се развива като ловно-рибарско селище, селище за отдих и почивка и ще привлича туристи – любители на красивата природа и сребристата и чиста вода на язовира и запалените риболовци.

от Марин и Цеко Пановски ... Фотоси – Цветомир - внук

Няма точни сведения за възникване на селището Преданията говорят, че към втората половина на 18 век селото вече е наброявало до кирпичени къщи покрити с шамак от тръстика. Основен поминък на населението е било земеделието и животновъдството.
В селото живеели само българи. По-късно Осман Пазвантоглу го заграбва и сетне продава на Мемиш ага.
Само една местност носи турско име - „Кадънското".
Хората от селото са участвали активно в подготовката на въстанието против турското робство от 1850 година. Тук се събират организаторите и командирите и решават въпросите за обявяване на въстанието в Ломско. Хората от Воднянци са участвали във всички войни на България. В балканската са загинали 7 човека, В Първата световна - 13, във Втората - 2 -ма. Потомците издигнали паметни, който се подържа и сега. Храмът „Света Троица" е издигнат през 1857 година. В черковния двор в стара постройка е открито училище до 4 отделение. Друга сграда на училището е построена в съседство на старата през 1884 година. През 1937 година е издигнато ново училище и в него децата учат до 1974 година. Потребителската кооперация е учредена през 1920 година. Народно читалище „Изгрев" съществува от 07. 01. 1927 година.