Видин и неговите околности

Неделя, 21 Юли 2013 23:34

Написано от ivailo

Да се върнем пак този път около Видин.

Гражданите на Видин живееха в къщи с дворове -едни по-малки, други по-големи. Но така беше и в цялата ни страна. В дворовете си хората имаха много цветя и много овощни дървета, но като че ли преобладаваха кайсиите. Май че нямаше двор без кайсиево дърво. Зеленчуковите градини бяха в Кумбаир и наброяваха хиляди декари.

Петък беше пазарен ден за града. Още в четвъртък вечерта пристигаха волските коли от селата, натоварени с най-различни неща. От Кулско специално идваха с дялан камък и дълги греди за строеж. Иначе за всекидневните си нужди богатия и евтин видински пазар се снабдяваше с продукция от близките околности на Видин, за които ще пиша.

Малкото, сега вече не толкова малко, село Новоселци на три-четири километра от Видин е било заселено още преди Освобождението. Така е и с Новата махала. Скоро след Освобождението излязъл закон за разпределяне на земеделските земи между гражданите на страната. От отчетите на специалната комисия за проверка как върви това разпределение се вижда, че жители на село Рупци, на ходя що се на пет-шест километра от Видин искали да им се дадат земи в местността "Алимана", но се оказало, че това са земи на българи от Новата махала във Видин. Следователно тази махала е била част от града още преди Освобождението. ("История на българите в документи"т.1, ч.1,стр.438)

Изглежда, че от Видинска околия турските чифликчии са избягали от селата още веднага след Освобождението, защото нямаше, няма и досега турци по селата като се има предвид, че Видин е бил град в Турция с 40 000 гарнизон и с турско население дори до средата на 30-те години на XX век. Изключение прави село Арчар, където има няколко турски семейства и то най-много да са четири-пет.

Да поговорим за имената на видинските села. През периода, за който пиша се преименуваха много села и градове с нови, чисто български имена. Село Майор Узуново беше Халваджи, Винарово беше Чунгуруз, Слана бара беше Татарджик, Срацимир беше Гол Тупан, Арчар беше Акчар, Калина беше Чорокалина, Село Попниколаево (Белоградчишко) беше Мамедовци, Покрайна е било Керимбег, селото "Ботево" е било черкезко село, но черкезите са били изселени и тук са се заселили българи от Одринския край, както и българи от Трън. Предишното име на село Назърмахала стана Гурково. Град Кула е преименован още след Освобождението от турското Адлие. Селото "Цар Петрово" е било "Горен турчин", а "Цар Шишман" е било "Долен турчин". В началото на турското завоевание сегашното село Цар Петрово се е наричало "Богдан". Село Гомотарци беше кръстено "Евдокия", но после му възстановиха старото име. По-старото име на сегашното село Ясен е било отбелязано като "Асен". Селото пък с името "Генерал Мариново" носеше името Мусулмане, Пешаково беше Гузалия. Сегашното село Дружба се наричаше "Свети Петър", а още по-рано Молалия. Сега имаме село Тополовец, а беше Бошняк. (виж още за старите имена на селата)

Но Видин си остана Видин. Вярно е, че имаме в града квартали с чужди имена, вярно е, че употребяваме думите капии за входните врати към Калето - пак турска дума, въпреки че след Освобождението кварталът е наречен "Крепостта" -дума, която не можа да получи гражданственост. Добре би било общината да помисли върху името на квартал "Ак джамия".

Но нашата община има и едно друго задължение към заслужил деятел както на България, така специално и към Видинския край. Това е Петко Каравелов. След Освобождението той е заместник-губернатор на образуваната тогава видинска губерния. По това време "братята" сърби заграбили Кула и района около него, заграбили и района около Белоградчик, разбира се с нескритото намерение да присъединят тези райони към Сърбия, а оставяйки Видин без хинтерланд (принадлежаща територия), да присъединят и Видин. Един път е създадена опасност за нашия град още веднага след Освобождението, втори път, вече пряко, Видин е обсаден през 1885 година и трети път - през 1913 г. Но и трите пъти сърбите не можаха да постигнат нищо. Знаейки, че сърбите се опитват да отцепят Кулския и Белоградчишкия район заместник-губернаторът Петко Каравелов взема един ескадрон казаци, отива в застрашените райони и прогонва сръбските войски. За това Каравелов заплаща с уволнението му от поста заместник-губернатор, но заграбените от сърбите земи остават към България. Също така по време на сключване на мира между България и Сърбия след войната от 1885 година на преговорите в Букурещ Петко Каравелов, вече министър-председател на България, на предложението на сърбите да отстъпят на България Пирот и Пиротския край, а ние да отстъпим Видин и края му на сърбите, Каравелов казал:"Ние сме превзели Пирот, а вие не сте превзели Видин. Аз не отстъпвам Видин за Пирот". (виж още за Петко Каравелов)

Сърбите винаги са искали да заграбят не само нашия край, но и други български земи. На Берлинския конгрес също са предявили искане за тогавашния Трънски окръг като са обещавали на кметовете по 500 златни минца, а на населението - освобождаване за срок от пет години от данъци и тригодишен срок от военна служба. Това се отнасяло за Трън, Брезник, Цариброд и въобще за целия Трънски окръг. Така са постъпили и след Първата световна война. От Видинския край успяха да отцепят девет села, но от Трън не успяха. Когато сърбите предявили искане за Трън пред своите френски покровители, като казвали, че населението е сръбско, френският полковник, упълномощен за прекарване на границата бил настанен в дома на зъболекаря в Трън, който следвал във Франция. Той на чист френски език обяснил грабителските намерения на сърбите и в резултат полковникът оставил Трън в България. Все пак нещо успели да заграбят от нас. Взели Цариброд и Босилеград и дори в село Стрезимировци прокарали границата по средата на шосето, минаващо през селото. И до днес е така: единият съсед е в България, а другият през улицата - в Сърбия. Това могат да направят само Сърбите!

Тук ще си позволя едно отклонение от темата на моята книга, но нека читателят има добронамерено търпение. Да помислим и за друго. Да си представим, че ние бяхме на мястото на сърбите с тяхното Косово. Щеше ли да се намери един сръбски интелектуалец, общественик или държавник да каже макар и една дума в наша полза? У нас много такива хора забравиха ограбванията от страна на тези наши съседи и се изказваха явно в полза на Милошевич и на сърбите изобщо. Но ако от тяхна страна трябваше да се направи нещо за България, едно би било ясно - щяха да се опитат пак да откраднат нещо от страната ни. Тях ги чакат и други проблеми. На ред ще дойде, по-рано или по-късно, Войводина, в която живее огромно мнозинство унгарци. А за Косово те са си виновни. Че Косово е сърцето на Сърбия, така е. Но кой "задължи" косовските сърби да си продадат домовете и имотите на албанците, последните да станат голямо мнозинсво, а после сърбите да скандират:"Не даймо Косово"!

Не следва да се забравят и техните два опита да превземат Видин и с измама. През време на обсадата на Видин през 1913 година е направено примирие, за което сърбите били известени по-рано от нашите. При примирие се прекратяват всички военни действия. Използвайки това положение, те нападнали внезапно нашата войска и дори достигнали до моста на малката рекичка в село Новоселци, но били така посрещнати, че разбрали, че не могат да изненадат нашата войска и да влязат по такъв измамлив начин във Видин. Подобна измама не помогнала на "братята" и през 1885 година.

За опита за измама, използвайки примирието през войната от 1913 година знам от разказа на баща ми, отбранявал Видин тогава като ранен офицер, командир на т.н. "Десен новоселски редут". Макар и ранен тежко през време на боевете с турците, по времето на сръбското нападение срещу града ни с бинтована и гипсирана дясна ръка е бил изпратен да отбранява Видин. Липсата на други офицери е била причина да поверят на един младши офицер много войници, между които е имало и ученици от горните класове на гимназията.

Алчността на сърбите за Видин и нашия край е голяма. Паметникът на ранения войн, който сега се намира между жп. гарата и централната поща във Видин много хора знаят, че е за падналите в братоубийствената война от 1885 година. Преди много години бях чул, че след Първата световна война английски офицер, който бил тук, видял този паметник, разбрал какво означава скръбта на ранения войн и казал, че народ, създал такъв паметник не може да бъде лош народ и оставил без уважение искането на сърбите Видинския край да бъде включен в границите на Сърбия. Не знам защо, но лично аз не съм сигурен в тази версия. Може би защото съм убеден, че Англия няма приятели, а има само интереси. Сега обаче прочетох същата версия в книгата на Петър Величков "Страсти и скандали в царска България",стр.65. От къде пък авторът е почерпил тези сведения не зная, но искрено бих се радвал ако това е вярно. Войникът е паднал ранен, но не изпуска пушката от ръцете си! Помнете това винаги!

Трябва да спомена, че автор на този паметник е скулпторът Андрей Николов. Той ходеше с един ямурлук. Така го видях в София по улица "Цар Освободител" и го познах. Искам да добавя, че същият скулптор е автор и на лъва-паметник на гроба на незнайния войн в София. Този лъв не беше одобрен от обществеността, дълго време беше заграден от висока ограда и там стоеше на пост полицай. Дори имаше и карикатура: висока плътна ограда и пред нея стражар. Някой го пита какво пази тука, а той му отговаря, че пази лъва да не изяде своя склуптор. Над оградата се виждаше част от главата и предните крака на лъва, тръгнал да прескача оградата.