Видин и възстановяването на Българската държава

Веднага след форсирането на река Дунав от руската армия и освобождаването на Свищов и близките селища започва формирането на административната система на бъдещата българска държава. Към датата на подписване на мирния договор в Сан Стефано на освободената територия е въведено гражданско управление в 8 санджака (преименувани на губернии) и 56 каази (преименувани в окръзи). Като един от големите градове в рамките на европейските владения на Османската империя, значителен търговски и военен център, бивша столица на държава, Видин през всичките пет столетия чуждо владичество е център на териториална административна област. Вековните връзки между града и неговия хинтерланд, изградените традиции определят административната роля на града и в нова България. Като център на бивш санджак, Видин е определен за седалище на губерния. За пръв губернатор на областта е назначен чиновникът за особени поръчения, статски съветник граф Тухолка. За негов помощник и вицегубернатор е определен Петко Каравелов.

Съгласно подписания на 3 март 1878 г. мирен договор б България се въвежда временно руско управление за двегодишен срок. По-късно с решенията на Берлинския конгрес този срок е коригиран на 9 месеца.

Един от първите нормативни актове на новото управление в областта на административно-териториалното устройство на възстановената българска държава е „Проект за главните основания за гражданското управление в санджаците (губерниите) и окръзите (каазите) б българския край". Съгласно този документ се бъзстанобяба дейността на съществуващите общини, като тяхното управление се формира на основата на изборния принцип.

Буквално в първите часове след освобождението на града губернаторът на областта граф Тухолка решава да свика събрание на представителите на еснафите и търговците от града. Задачата да сформира общинска управа на Видин е възложена на Павел Неча-ев, първия руски офицер, стъпил в освободения Видин. На поканата откликват около 50 от първенците на града, които избират първия общински съвет от видински граждани - Цеко Нейов, Ванко Нешев, Ставро Ангелов, Иван Найденов, Нако Мильов, Хаджи Али Ага, Хаим Мордохай, Молла Ааскарин, Рамзи бей. За кмет на града общинските съветници посочват Цеко Нейов. На 31 март 1878 г. встъпва в длъжност първият градоначалник на Зидин във възстановената българска държава.

Цеко Нейов е роден през 1827 г. в семейство на земеделци. Завършва основно образование и постъпва като чирак в терзийска работилница. Будният младеж бързо усвоява занаята и след няколко години отваря своя работилница на терзийската чаршия б града. Още преди войната от 1877-1878 г. той е спечелил уважението на своите съграждани и участва в заседанията на турския меджлис.

Наричаният с уважение от турците „Цеко ага" през 1876 г. успява да спаси живота на голям брой от докараните във Видин във връзка с действията на Ботевата чета затворници от Врачанско. Известен като принципен и деен човек, избран за пръв следосвобожденски кмет, Цеко Нейов веднага насочва вниманието си към градските проблеми.

В първото заседание на общинския съвет на града на 5 април 1878 г. са взети принципни решения, засягащи благоустройството на града. В протоколната книга е описана цяла програма:

1. Да се почистят всички улици и площади и да се направят калдъръми;

2. Да се изчистят блатата и да се прокопаят канали за отводняване на водите;

3. Да се номерират къщите и се посочат имена на улиците;

4. Да се назначи нощна стража в града за пазене на реда и тишината;

5. Да се поставят фенери по улиците за осветление на града;

6. Да се назначат пожарникари за предпазване на града от пожари.

В следващите заседания общинският съвет под ръководството на кмета разглежда въпроси, свързани с цената на хляба, месото и всички хранителни продукти, предлагани на градското тържище; разрастването и поддръжката на градския парк; ограничаване и регламентиране на проституцията; превръщането на бившата работилница на арестантите в калето (намирала се е в сграда срещу Кръстатата казарма, на нейното място днес е изградено училище „Св. Климент Охридски") в градска болница и т.н.

Общинският съвет и кметът на града се натоварват и С арбитража на спорове между видински граждани за продажба на движими и недвижими имоти, разрешителни за извършване на определена дейност и ред други.

Напрегнатата програма на градски кмет се отразява неблагоприятно на работата на терзийската работилница на Цеко Нейов и когато на 21 юни 1878 г. му предлагат отново да застане начело на градската управа, той отказва, но остава като член на общинския съвет на града. До края на живота си Цеко Нейов е патриот на своя град и виден общественик. Известен е като спомоществовател за изграждането на театър „Вида", на църквата „Св. Димитър" и др.

Възстановяването на българската държава носи значителни последици за последващото развитие на града. Изключително благоприятни в политически, те обаче са доста проблематични в демографски и икономически план.

Преди Освобождението Видин е център на санджак и първокласна военна крепост с постоянен гарнизон от минимум 5-6 хиляди души. От 25 000 жители на града почти половината са турци. Видинското пристанище е оживен транспортен и търговски център. Всичко това се отразява благоприятно на икономическото състояние на видинските жители. Независимо от признаците на упадък, появили се след управлението на Осман Пазвантоглу, градът продължава да е силно разбит занаятчийски и търговски център. През 1878 г. във Видин има около 1100 дюкяна и работилници, обединени в 12 главни еснафа:

Абаджийски еснаф с 35 работилници; Бояджийски еснаф със 70 работилници; Грънчарски еснаф с 30 работилници; Дюлгери - 120 майстори; Златарски еснаф с 40 работилници; Кожухарски еснаф с 80 работилници; Люкмеджии - 20 работилници; Касапски еснаф - 30 дюкяна; Кръчмари - 250 души;

Дограмаджии и дърводелци - 100 работилници Обущари - 50 работилници Бакали - 200 дюкяна Освен тях в града има няколко десетки дюкяни и работил- ници на представители и на други занаяти - бъчвари, бръснари, въжари, каменоделци, кантарджии, самарджии, тухлари, каруца-ри и т.н.

До Освобождението видинските еснафи разполагат със сигурен пазар в лицето на турския гарнизон, администрацията, околните села, както и необятния пазар на Османската империя и трансграничната търговия по р. Дунав. В резултат на благоприятната среда еснафите получават значителна икономическа сила, която им позволява да заделят средства за просвета, култура, духовност и благоустройство.

Тази картина коренно се променя след 1878 г. С освобождението на града се изтегля турският гарнизон, а с него и го-няма част от турското и еврейското население. На мястото на многобройната турска войска в града е разквартирувана пехотна дружина от младата българска армия с числен състав, по-малко от 600 души. На мястото на многобройната кохорта от турски чиновници, гражданска и военна аристокрация се появява малобройна и с ниски материални възможности българска администрация. Най-богатите турски и еврейски граждани напускат града. Според публикуваните данни от този период през 1879 г. във Видин живеят 13714 жители, от които 6221 българи, 4482 турци, 1427 евреи, 1584 от друга националност. Т.е. населението на града намалява двойно. Изчезват главните потребители на Занаятчийската продукция на видинските еснафи.

Картината се влошава в следващите години. Създаденото в резултат на решенията на Берлинския конгрес Княжество България няма нито икономически, нито политически ресурс да защити разоряващите се еснафи, нито пък да подпомогне развитието на собствена индустрия. В резултат започва бързо разоряване на видинските занаятчии и търговци. Но силно предприемчиво, еснафството търси изход от създалата се ситуация.

Разположен в центъра на плодороден земеделски район. Видин е предоставял възможността на местните еснафлии да притежават собствени ниви и лозя. Така заплашените от разорение се преориентират към производството на земеделска продукция - основно отглеждането на лозя и производството на вино. Само за две години площта на лозята в околностите на града нараства двойно. Броят на кръчмите в града достига внушителната цифра 320, а 120 души се занимават официално с производство и търговия с вино и винени продукти. Спореа статистиката от 1880 г. 700 души се препитават с лозарство и притежават над 6500 декара лозя.

Но ново нещастие сполетява Видинско. Лозята са заразени от филоксера. Борбата срещу филоксерата продължава две години, но в крайна сметка повече от половината лозари са разорени. Значителна част от лозовите масиви са изкоренени.

Този втори удар довежда до нова изселническа вълна сред видинското гражданство. Много от старите граждани напускат града в търсене на препитание. Тяхното място е заето от пришълци от околните села, а по-късно и от изселници от останалите под чуждо владичество български територии. Така старата слава и стопанският просперитет на видинското еснаф-ство залязват завинаги.

Икономическите проблеми на гражданството не остават извън полезрението на общинската управа. На 24 април 1881 г. на съвместно заседание на общинския съвет и над 40 представители на различните градски съсловия този въпрос е разгледан обстойно. Кметът на града Ванко Нешев представя план за защита на местните занаяти и търговия. Кризисната програма включва 4 мероприятия:

1. Облагане с акциз в полза на общинската каса на внасяните от чужбина спиртни продукти и готови стоки - облекла, обувки и други.

2. На територията на видинското окръжие да се забрани амбулантната търговия с манифактурни и колониални стоки по селата.

3. Да се забрани товаренето и разтоварването на земеделска и друга продукция извън територията на видинското пристанище.

4. Видин да бъде обявен за свободно пристанище.

Идеите са адекватни на създалата се ситуация, но излизат извън компетенцията на общинската управа, затова са адресирани до окръжния управител на Видински окръг и чрез него до правителството на страната. За съжаление те се реализират само частично.

През гпези първи следосвобожденски години се очертават и редица други проблеми на града. Главният е свързан с блатата и разливите на река Лунав. Столетия наред местоположението на Видин обуславя значението му на военен център, пазещ подстъпите към България от северозапад и брода при големия завой на реката. От тази гледна точка околните блата, заобикалящи старата Бонония и средновековния Бдин, са благоприятствали отбраната на града. Но впоследствие те се превръщат в сериозен проблем за разрасналия се през ХVIII-ХIХ в. град.

Докато за по-високо разположената градска част „Калето" заблатяването не е проблем, то в по-ниско разположените български квартали блатата създават редица затруднения. Те заемат значителна част от градската територия. От 7000 дка площ на града и крайградската зона постоянните и сезонните блата заемат 2500 дка, т.е. повече от една трета.

Проблемът се засилва от сезонните разливи на река Дунав, както и от периодичните наводнения, заливащи значителна част от Видинската низина. При високи води на река Дунав, надхвърлящи с 4 метра стандартното ниво - нещо, което се случва периодично през 3-5 години, не по-малко от 460 000 дка от околностите на града се оказват наводнени. При това значителна част от Видин се оказва до 2,5 метра под нивото на реката.

Въпросът е частично решен с изграждането на крепостните съоръжения, строени през първата половина на XVIII в., заграждащи днешния квартал „Калето", и особено втория пръстен полеви фортификационни укрепления, изградени в края на XVIII -началото на XIX в. през управлението на Осман Пазвантоглу. Освен чисто военното си предназначение те до голяма степен предпазват Видин от наводненията, предизвикани от разливите на река Дунав.

Проблемът с отводняването и пресушаването на блатата, както и защитата на града от наводнения е в центъра на вниманието на всички следосвобожденски кметове и общински управи. Още повече че в резултат на липсата на организирано сметоизхвърляне блатата се използват и като градски бунища. Затова маларията и болестите, свързани с общоградската хигиена, са постоянни гости на видинското гражданство.

Още повече се влошава ситуацията от липсата на градски водопровод и канализация. Някогашният римски водопровод, захранвал Бонония, а впоследствие и средновековния Бдин, е разрушен при строителството на укрепленията през XVIII в. Така видинчани са принудени да пият вода от река Дунав. Което, колкото и парадоксално да звучи, те правят до средата на 30-те години на XX в., когато е изграден съвременен водопровод в града. Опитите да се водоснабди градът от кладенци се провалят поради ниското качество на подпочвените води.

До Освобождението Видин се разделя на две ясно обособени части. Старата градска част - „Калето", е затворена от крепостните съоръжения, строени през първата половина на XVIII в. Освен казармите на гарнизона тук са и кварталите на турското население и част от евреите. Българите живеят извън крепостните стени в квартали, строени без всякакъв градоустройствен план. Освобождението заварва Видин като типичен ориенталски град, над който се извисяват минарета-та на 38 джамии и мюсюлмански параклиси на фона на 2 синагоги и само една действаща българска църква. Извън „Калето" практически няма нито една масивна постройка с изключение на „Конака" - сградата, в която се настанява общинската управа на града.

Поради липса на изградена и поддържана шосейна мрежа през зимата Видин е практически изолиран от своя хинтерланд а когато спре и корабоплаването по река Дунав, телеграфът остава единствената връзка със страната. Всички тези проблеми се стоварват с пълна сила върху плещите на градските управления. За чест на видинските градоначалници и видинчани, които взимат присърце съдбата на своя град с упорит труд Видин постепенно се превръща в съвременен градски център.

• • •

През периода от освобождението на града през 1878 г. до Съединението и Сръбско-българската война от 1885 г. начело на общинското управление застават шестима кметове.

След първия видински кмет - Цеко Нейов, начело на градската управа е избран Ванко Нешев. Сравнително малкото запазени сведения за него го свързват с борбите за църковна независимост и с непотбърдените сведения за изграден през 1871 г. от Васил Левски революционен комитет в града. Влязъл в състава на първия общински съвет, той е избран за кмет на града на 21 юни 1878 г., след оттеглянето на Цеко Нейов. Първият му мандат е до 2 януари 1880 г., а вторият - от 1 ноември 1880 г. до 30 юли 1881 г.

През времето между двата му мандата кмет на града е друг уважаван видинчанин - хаджи Петко Петков. Останал рано сирак, с воля и упорит труд успява да стане един от уважаваните видински търговци. Дюкянът му се е намирал на ул. „Рибарска". Видинското гражданство го избира за народен представител в Учредителното събрание и в Първото Велико Народно събрание. След кметския си мандат той продължава да е сред видните видински общественици и когато през 1885 г. се създава строителният комитет за изграждане на храма „Св. Димитър", той е избран за негов касиер.

През тяхното кметуване са назначени градски лекар и градски инженер, в чиито функции влизат грижата за здравеопазването и благоустрояването на града, включително първите мероприятия по отводняването на блатата и създаването на градска болница. През този период са построени 14 специализирани месарски дюкяна, поставена е каменна настилка на ул. „Но-вомахаленска" (днешната „Екзарх Йосиф"). Установен е контрол над цените на 101 вида стоки от първа необходимост.

До 1882 г. видинската градска община се управлява съгласно приетите с указ №93 от 14 август 1879 г. „Привременни правила на общинското градско и селско управление". Съгласно тях градското общинско управление се изгражда като автономен изборен орган, разглеждащ въпроси и вземащ решения по изпълнение Залегналите в законодателството функции на общината. След

1882 г. изборността отпада и кметовете на общините се назначават от централната власт. Тази практика продължава до 1886 г., когато изборният принцип е възстановен. От 1 август 1881 г. до 21 януари 1883 г. кметският пост се заема от Панталей Янакиев. От 23 януари 1883 г. до 11 март 1883 г. за кратко временно изпълняваш, длъжността е Димитър 3латаров, а след него на кметския пост е назначен Севастаки Гънзовянов, кметувал до 13 април 1884 г.

Общото между всички градоначалници на Видин през пъР" вите следосвобожденски години е не само привързаността към родния град. Всички те са представители на видинските еснафи, известни със своята благотворителност и общественополезна дейност. Всички те са останали във видинската история не само като кметове, а и като общественици - читалищни дейци, радетели на видинския театър, на образованието. Тяхното минало ги свързва с дейността на видинската община още отпреди Освобождението и осигурява връзката между традициите на борбата за църковна и национална независимост с изграждането на Следосвобожденска България.

Ярка следа в обществения живот на града в следосвобожденските години оставят първите сдружения на видинските граждани.

През декември 1879 г. няколко ентусиасти на театралното изкуство основават театрално дружество. Сред тях са Ангел Караколев, Георги Попов, Димитър Балев, Илия Панов, Мария Вълова, Младен Кунов, Найчо Панов, Петър Ажорински, Олимпиада Димитрова, Сийка Димитрова, Йона Коцева, Сава Владигерова и др. Пелта на дружеството е да стане организатор на театралната дейност в града. Идеята е да се организират театралните изпълнители в театрална трупа, да се подбират и представят пред видинската публика пиеси и произведения с естетически и патриотичен характер. В задачите на дружеството влиза и организацията на театралните представления. Всички изяви имат благотворителен характер, като приходите от тях отиват за подпомагане образованието в града и за поддръжка на дейността на читалище „Цвят". В първото настоятелство на дружеството са избрани Найчо Панов за председател и членове Димитър Балев, Илия Панов и Петър Джорински. За няколко месеца дружеството набира около 60 членове и остава известно във видинската история с името „Видинско театрално благотворително дружество "Вида". Това дружество, заедно със създаденото през 1878 г. женско благотворително дружество „Развитие" и читалище „Цвят" имат основната заслуга за развитието на културата и благотворителността в града.

Първата изява е благотворителният бал по случай втората годишнина от Освобождението на България, организиран на 19 февруари 1880 г. Събраните на бала 6000 гроша са предоставени на двама болни ученици от гр. Белоградчик - 500 гроша; 1000 гроша на видинското ученическо дружество за Заплащане на поръчаната във Виена физическа лаборатория, а останалите са предоставени на читалище .Цвят".

В края на февруари 1880 г. пред видинската публика са представени първите две пиеси от репертоара на театралите от дружеството -комедиите „Зла жена", побългарена от Димитър Душанов, и „Килия" от И. Христович. И двете представления са пълна импровизация. За театрална зала се използва рисувател-ният салон на гимназията. Сцената е закрепена върху две гимнастически магарета. Пелият декор се състои от платно, опънато под формата на книга от двете страни на импровизираната сцена. Но ентусиазмът на актьорите стига дотам, че артистът, изпълняващ една от ролите, започва истински да бие „злата си жена". Виковете на потърпевшия артист екзалтират публиката, която възторжено крещи „браво" и „бис".

Интересът на видинчани към „театрото" нараства лавинообразно. За следващите представления е избран салонът на така нареченото „Народно кафене". В представената през април 1880 г. историческа драма „Иванко" от Васил Друмев за пръв път сред сценичните актьори са включени и жени. Ло 1883 г. театралните представления са епизодични. Но през зимата на 1883-1884 г. театралите излизат с цял репертоар от пет-шест пиеси.

По време на Сръбско-българската война от 1885 г. дружеството временно прекратява своята дейност.

Активна роля в обществения и културния живот на града имат офицерите от разквартированите във Видин военни части - най-напред първите дружини на младата българска армия, а след 1884 г. новосформираният 3-ти пехотен Бдински полк. Офицерите от полка са активни участници във всички благотворителни и културни изяви в града, а полковата музика създава настроение сред почиващите в малкия градски парк видинчани.

След 1878 г. на нова степен се издига видинското образование. Още преди Освобождението в града съществува училище, което обучава децата до IV гимназиален клас. С решение на учителския съвет от 11 май 1882 г. и с подкрепата на общинските власти училището е прогласено за Скобелева реална гимназия. В следващите три години постепенно в учебната програма са въведени V, VI и VII гимназиален клас. С тази стъпка Видин се нарежда сред малкото градове в България, осигуряващи качествено средно образование за своите деца. Окръжната постоянна комисия (създадена след административната реформа от 1880 г. като административно управление на Видински окръг), общинската управа и благотворителните дружества във Видин обръщат специално внимание и отделят постоянно грижи и средства За подпомагане на гимназията. Те се грижат за издръжката на училището, както и за поддържането на пансион за бедни ученици към него.

Въпреки трудностите на първите следосвобожденски години град Видин заживява с ритъма на нова България. Градът не е отминат и от кипежа на политическите страсти. Постепенно се формира силно политическо ядро от либерално мислещи хора В неговата основа са млади видински адвокати и общественици които бързо намират в лицето на Найчо Панов, Димитър Балев и Лимитър Мишев своите водачи. Политическият кръжец на либералите бива подсилен с пристигането през 1883 г. във Видин на известния сръбски политик радикал - Никола Пашич, който за известно време след Зайчарските бунтове е емигрант в града ни. Рожба на техния ентусиазъм е и първият местен вестник „Свобода" (1883-1884г.).