Видин между първата и втората световна война

Разорена след шест години войни, България се нуждае от промяна. След абдикацията на цар Фердинанд тронът е зает от неговия син Борис III. Коалиционните правителства от 1919 -началото на 1920 г. са заменени през март с правителството на Александър Стамболийски. Тригодишното управление на земеделците до голяма степен стабилизира страната, но увеличава политическото напрежение. На 9 юни чрез преврат тяхното правителство е свалено. Периодът 1923-1925 г. е време на ескалиращо насилие в страната. През юни земеделците се вдигат на бунтове срещу извършителите на преврата. През септември същата година в страната бушува Септемврийското въстание. В следващите години в планините на България бродят чети. След атентата в църквата „Св. Неделя" на 25 април 1925 г. започва времето на терор и ексцесии и от двете враждуващи страни - комунисти и правителството на проф. Александър Цанков.

В тези години кметове на Видин са поредните представители на Радикалдемократическата партия - д-р Асен Цанов (от януари 1920 г. до ноември 1924 г.) и за кратко (от юли 1922 г. до февруари 1923 г.) учителят от мъжката гимназия Никифор Недев. А-р Асен Цанов е първият видински кмет с висше образование, племенник на Найчо Цанов, доктор по право, завършил престижния Хайделбергски университет, а Никифор Недев е един от стожерите на радикалдемократите в града, дългогодишен общински съветник и помощник-кмет.

Наред с грижите на общината по изхранването на градското население и възстановяването на градския живот в следвоенните условия вниманието на градоначалниците се съсредоточава върху електрифицирането на града.

На 7 август 1922 г. се дискутира и взема решение във връзка с предстоящия традиционен панаир да се осветят част от градските улици и самото панаирно място с електричество. Интересно е техническото решение. От артилерийския укрепен пункт се взема локомобил и динамо, а общината отпуска 15 000 лв. за техния ремонт и закупуването на лампи, изолатори, електропроводници и стълбове. Още толкова пари са заделени за изпълнението на проекта. На 13 септември в поредното заседание се отчита възможността да се електрифицират и градският театър и част от частните сгради в центъра. На желаещите се дава възможността, след заплащане на свързването, срещу 20 ст. на „свещ" за вечер да осветят жилищата си. Така през есента на 1922 г. във Видин за пръв път светват електрически крушки. Успехът на това първо начинание навежда общинската уп- рава на мисълта за следващата стъпка - построяване на елек- трическа централа и пълна електрификация на града. В специално изготвен доклад са изложени мотивите и разчетите за този проект. Той е обсъден на заседание на Общинския съвет на 4 декември 1923 г. Решено е да се сключи заем с БНБ за сумата от 20 млн. лв., като финансирането на проекта се разпредели по следния начин - 13 милиона лева за електрифициране, 2 милиона лева за построяване на нова градска баня, 3,5 милиона лева за обществена пералня и 1,5 милиона лева за градска мелница. Заедно с това в решението е включена точка за провеждането на общоградски референдум, за да се чуе мнението на бидинчани по това наистина грандиозно мероприятие за градското благоустройство. На 6 януари 1924 г. първият местен референдум в България е факт. От гласувалите 2974 граждани 2777 са за проекта и Заема, 160 против и 11 изказват различно мнение.

Получила вот на доверие от жителите на Видин, общинската управа определя мястото за бъдещата електроцентрала -между улиците „Александровска" и „Дунавска", срещу пристанището на града. Днес тази сграда, позната на видинчани като ДиЗеловата електростанция, все още внушава респект и уважение към делото на нашите предшественици.

На 22 юли 1924 г. се провежда търг за мероприятията по електрификацията и оборудването на електроцентралата. Първоначалният победител - виенската фирма „Заводи Сименс-Шукерт", е сменена с фирмата от Бремен „Ханза-Лойд", която предлага много по-добри условия.

Следващата градска управа начело с новия кмет Симеон Стоицев (ноември 1924 г. - април 1927 г.) довършва проекта. През 1925 г. е построена сградата на електроцентралата от предприемача Иван Шурдов, а немската фирма монтира оборудването. Фирмата „Ханза-Лойд" изпълнява проекта за електрифицирането за 15 месеца и на 1 юли 1926 г. град Видин грейва в светлини.

До 1934 г. стопанин на електрическата централа е общината. Към нея е създаден специален отдел от 7 души, които се грижат за инкасирането на сумите по ползването на електроенергията, а през 1934 г. се създава общинско предприятие „Електроснабдяване". Към този момент в града има 2300 абонати, а сумата от 2436 хил. лв., събрана за потребление на електроенергия, е не само достатъчна за обслужване на сключения заем и издръжка на предприятието, но и носеща годишна печалба за общинския бюджет.

Електрифицирането на града и откритата през 1923 г. жп връзка със София и страната спомагат за икономическия подем на Видин. Обновяват се машините и съоръженията на съществуващите отпреди спиртна фабрика „Бдин" (построена през 1906 г. от Т. Лозанов и В. Джонов), собственост на акционерното дружество „Промишленост". Капацитетът й нараства до 20 тона спирт дневно. Основно е ремонтирана съществуващата от 1897 г. парна валцова мелница на братята Торосян, като денонощното й производство достига до 20 тона брашно. Разширена и обновена е керамичната фабрика за тухли и цигли на „Искренов и Милев" (съществувала от 1909 г.).

Основават се ред нови предприятия. През 1922 г. заработва валцовата дизел-моторна мелница на „Илия Аундов и синове" с производство от 15 тона брашно дневно. През 1924 г. е построена и тютюневата фабрика „Загорка". След пожара през 1926 г. тя е възобновена и разширена. В нея са ангажирани над 250 работници, които произвеждат 25 000 кг тютюневи продукти месечно.

През същата 1924 г. отваря врати фабриката за емайлирани изделия на Стефан Богоев. През 1925 и 1926 г. заработват маслобойните фабрики на Флоро Иванов и „Петър Христов и синове". А през 1926 г. се създава и перлата на видинската индустрия - фабриката за порцеланови изделия „Георги Младенов и сие". Повече от 50 работници създават първокачествени съдове от бял порцелан с богата декорация и позлата. В края на 20-те години те успешно конкурират най-добрите европейски образци. При това фабриката работи почти изцяло само с български суровини и материали. През 1935 г. тя се разширява и модернизира. В резултат започва производството на съдове за медицински цели и изолатори за електротехниката. Пожарът от 1939 г. и наводнението през 1942 г. нанасят сериозни щети на сградите и поточните линии, но към 1944 г. започва тяхното възстановяване.

Двадесетте години са активен период в създаването и развитието на кооперативни предприятия със значителен дял в градската икономика. Още през 1920 г. група занаятчии дърводелци основават дърводелско кооперативно производително дружество, което през 1926 г. се преобразува в трудовопроизводителна кооперация „Бор". Много скоро мебелите и дърводелските продукти на това сдружение се налагат не само на видинския пазар, но и в страната.

През 1925 г. е основана шивашката кооперация „Общност", обединяваща занаятчиите шивачи. През 1929 г. други 7 занаятчии - предимно шлосери и железари, основават коларо-железар-ската кооперация „Бдин". Започнала с железарски услуги, кооперацията открива леярска пещ оборудва съвременен шлосерски цех и се превръща в малка фабрика за изработка на метални изделия. Ао 1942 г. в нея се ремонтират почти всички машини в района, включително и железопътни локомотиви в депото при село Слана бара.

По-късно, през 1932 г., възниква кооперацията на бъчвари-те в града, „Дъб". На следващата 1933 г. се основава сдружението на млекопроизводителите „Баба Вида" и редица други. Кооперациите позволяват на занаятчиите от града да съхранят своя поминък и да станат конкурентни производители в развиващия се български пазар.

Напредъкът в индустрията се отразява благотворно и на Земеделското производство в околностите на града. Видинският пазар става център на обменната търговия, а ежегодните панаири привличат производители и търговци не само от града и околностите, но и от цяла България. Тласък в пазарното развитие на видинското земеделие дава основаният през 1925 г. Районен кооперативен съюз, който ръководи кредитните кооперации във Видинско. Постепенно под неговото ръководство се създават районни мандри, содено-лимонадени работилници, винарски изби, доставят се земеделски машини, изкупува се продукция. Увеличеното благосъстояние на видинчани позволява да се отделят значителни средства както от общинския бюджет, така и от благотворителност за по-нататъшното благоустрояване на града. През 1924-1925 г. в града отварят врати две нови училищни сгради - на училищата „Найчо Панов" и „Алеко Константинов". Отстъпват се безплатни места за строителство на жилища за бездомни видински граждани.

В 1926 г. окончателно е завършен катедралният храм „Св. Димитър". Идеята за неговото строителство е на Екзарх Антим I, който на събрание на църковното настоятелство през 1884 г. предлага строителството на нова църква на мястото на старата „Св. Димитър". Основният камък е положен на 10 февруари 1885 г., но строителството започва през 1889 г., когато е съборен старият храм. Катедралата се строи изцяло с даренията на видинчани. Според тефтерите на касиера на строителния комитет Георги Хаджийончев към 1894 г. за строителство са изразходвани 41 000 златни лева. В темелите на храма, наред с тоновете камък от околните кариери, италианският майстор каменоделец Бартоло Клева вгражда над 4000 каменни надгробни кръста от Ружините и Газибаирските гробища.

Десетки майстори оставят своя труд при съграждането на храма - арх. Евгени Геслер, арх. Т. Върхота, арх. Стефан Лими-триев, бригадите на майсторите зидари - италианеца Антонио Батистути, македонеца Лжордже Колин, българите Маринчо Илиев, Стефан Тошев, Петко Ангелов, Рангел Михайлов, Янко Миленков, Арсо Петров, Велко Николов, унгарецът Бела Балинтфи, който прави арматурата в градската си работилница, дърводелските бригади на крайовските майстори Вилхелм Вебер и Алберт Каспарай, техническият ръководител Иозеф Ментрал и много други.

Материали за строежа се доставят от Румъния, Унгария, Австрия и Чехия. През 1899-1900 г. под ръководството на градския инженер Нешев довършителните работи на строежа са приключени.

През пролетта на 1900 г. са доставени трите тежки дъбови порти, изработени във Виена в работилницата на дворцовия майстор Мюлер, а през лятото пристигат и са монтирани двете камбани и часовникът в южната кула, изработени от мюнхенската фабрика „Манхард". На 26 октомври в деня на църковния патрон се отслужва и първата литургия. През 1923-1926 г. е изработен иконостасът от резбаря Филип Филипов от София и са изрисувани стенописите от художниците Г. Желязков, Ст. Иванов, Б. Маринов и декоратора Г. Алексиев. Окончателно завършеният храм е тържествено осветен на 3 и 4 октомври 1926 г. от видинския митрополит Неофит и петима митрополити и епископи от страната в присъствието на десетки свещеници, хиляди граждани и гости.

През двадесетте години на XX в. видинчани намират сили и средства за построяването на още един храм - „Св. Николай Мирликийски Чудотворец" в двора на Митрополията. Интересното е, че за постройката на този храм помощ оказват хора от цяла България. Подготовката за строителството се проточва цели шест години. Главната причина е неяснотата по въпроса дали да се строи изцяло нова сграда, или да се преустрои старата. В крайна сметка в новия строеж е вградена малка част и от старата църква. Храмът е изписан от работилия върху стенописите на „Св. Лимитър" художник Господин Желязков, а олтарът е поверен на също блестящо представилия се при изработката на иконостаса на катедралния храм резбар Филип Филипов. На 19 октомври 1930 г. митрополит Неофит освещава новата църква.

През управлението на кмета Стефан Станев (от април 1927 до март 1929 г.) се дооформя крайдунавската градска градина, построява се градската баня, сградата на пожарната команда, павират се улици, насипват се няколко блата и се оформят крайградски паркови зони.

Следващият кмет на града, потомъкът на чешки емигранти Евгени Тоушек, е видински градоначалник от март 1929 г. до юли 1931 г. Виден адвокат и общественик, след тежко раняване на Добруджанския фронт той остава инвалид от войната. Няколко мандата е общински съветник. Като кмет става известен с изключителната си политическа толерантност. Неговата администрация предоставя място на спортния клуб „Виктория" за строителството на спортно училище, отпуска общински парцели за настанените във Видин бежански семейства. Той и следващият кмет, Методи Гузелски, който заема поста само няколко месеца в края на

1931 г., са сред най видните представители на Националнолибералната (Стамболовистка) партия в града. През 1933 г., по времето на кметския мандат на потомъка на македонски преселници - Васил Манойлов (от март 1932 г. до април 1934 г.), с помощта на общината започва строителството на спортни игрища за физкултурните дружества „Развитие", „Спортист" и „Бдин". Общината проявява загриженост за осветлението и благоустройството и на крайните, населени предимно с малцинства, квартали на града. Оформят се общинските фирми - „Смето-изхвърляне", „Общинска градска аптека", „Електроснабдяване" и други. През 1933 г. отваря врати Народно основно училище „П. Р. Славейков", с което вече всички квартали в града са покрити от градската училищна мрежа. На 19 май 1934 г. група български офицери, групирани главно около политическия кръг „Звено", извършват военен преврат и поемат властта в страната.

Оценката на управлението на „деветнадесетомайците" е идеологически обременена. Безспорен е фактът, че със своите реформи те внасят авторитарност в управлението на страната, която по-късно е използвана и унаследена от режима на цар Борис III. Но безспорен е и фактът, че годините от 1934 до началото на Втората световна война са и върховите години в икономическото развитие на България.

Режимът на деветнадесетомайците реформира общинското самоуправление - отменено е изборното начало и кметовете отново стават назначаеми. На 21 юли 1934 г. за кмет на община Видин е назначен Симеон Стоицев. Това е неговият втори мандат като градоначалник. Само месец по-късно, на 29 август, той е убит с нож пред сградата на общината от недоволен от новата градска регулация гражданин, който отказвал да заплати присъединените към парцела му чужди места. Така на 5 септември 1934 г. за нов кмет на града е назначен д-р Бърни Бончев. Той остава на този пост до 12 юли 1938 г. Л-р Бърни Бончев е роден на 12 януари 1877 г. в Разград. Завършва медицина в Женева и за повече от шест десетилетия свързва съдбата си с Видин.

Общественополезната му дейност е огромна. В различните години е председател на археологическото, туристическото, журналистическото, въздържателното дружество в града, на Червения кръст, на дружеството за борба с туберкулозата. След приключване на кметския мандат е началник на Института за борба с маларията във Видинско, началник на санитарно-епиде-миологичната станция, училищен лекар.

Наред с Димитър Цухлев, автор на „История на града Видин и неговата област", Бърни Бончев е с неоспорими заслуги за развитието на краезнанието. В архива му са запазени сведения и разработки за поселищни истории, за историята на Раковиш-кия манастир, за историята на град Видин и др. Енциклопедист по своите знания и интереси, той пише литературни разкази, Здравни и просветни беседи. Статиите му, свързани с различни проблеми - здравеопазване, благоустройство, икономика, водоснабдяване, - са неизчерпаем източник на информация и идеи.

Д-р Бърни Бончев е един от основоположниците на Комитета за културно, икономическо и благоустройствено повдигане на Видинския край. През 1935 г. печатницата на Панталей Колев отпечатва по поръчение на градското общинско управление брошурата на кмета д-р Бърни Бончев „Водоснабдяването на град Видин на кооперативни начала". Чрез нея видинският градоначалник представя пред жителите на града решението на един от най-старите и най-болни проблеми - водоснабдяването. До 1935 г. видинчани продължават да използват за пиене вода от река Дунав! Подробно изложеният план за водоснабдяване на града се свежда до няколко пункта:

Първо. Водата от кладенците в рамките на града е негодна за пиене и опасна за здравето. Затова водохващането на чиста питейна вода трябва да се изнесе извън пределите на града.

Второ. Изворната вода не трябва да се търси в отдалечените от града места, а в близките околности, като се извърши водохващане на чистите подпочвени води. За нейното добиване и съхранение се използват разработените съвременни методи. Още повече че за електрическите помпи 6 помпените станции има достатъчно енергия от градската електроцентрала.

Трето. Водоснабдяването може да се превърне в доходно мероприятие за гражданите на Видин и за самия град, ако изграждането на водопроводната инсталация се „направи на кооперативни начала". Т.е. заинтересуваните граждани и общината да станат съакционери в това начинание.

Четвърто. Поради високите разходи за изграждането на канализация за отходните води решаването на този въпрос, колкото и да е нежелателно, трябва да се отложи за след изграждането на водопроводната мрежа. Брошурата завършва с апел към гражданството да се включи с малки дялове в бъдещото предприятие за водоснабдяване на града. За чест на видинчани те приемат това предложение. През 1936 г. започва реализацията на този план. Създаденото общинско предприятие „Водоснабдяване на град Видин" в следващите няколко години успява да изгради водопроводната инсталация. Един от най-дългогодишните проблеми е решен. За втори път, след електрифицирането на града, сговорът между общинско управление и гражданство дава плодотворни резултати. Безспорни са заслугите на д-р Бърни Бончев за благоустрояването на Видин. По негово време е прието дарението на Челеби Пизанти и е изграден крайградският парк „Нора Пизанти". Решение с дълготрайни последици е преместването на циганското население в днешния квартал „Нов път". До смъртта си през 1968 г. д-р Бърни Бончев е един от най-уважаваните видински граждани. От 25 юли 1938 г. до 1 7 септември 1942 г. постът на видински кмет се заема от Стефан Тотев Михов, а след него и от последния за разглеждания период градоначалник - Цоко Байчев Найденов, управлявал общинските дела от 1 октомври 1942 г. до 9 септември 1944 г. На тях двамата се пада да управляват общинските дела при форсмажорни обстоятелства - избухналата на 1 септември 1939 г. Втора световна война и двете големи наводнения в града - през 1940 г. и катастрофалното наводнение през 1942 г.

Периодичните наводнения, които следват през 2-3 години, са бич за Видин. Всяка пролет в десетки домове в по-ниските части на града избиват подпочвени води и заливат мазета и дворове. Градските блата преливат и стават източници на малария и други болести. При много високо ниво на река Дунав някои наводнения стават истинска катастрофа. Градските крепостни съоръжения до голяма степен спират преките разливи на реката, но голямата опасност са подпочвените води. Опитите на общинските ръководства да предприемат мерки за предотвратяване на бедствията се свеждат до построяването на кейовата стена на града и постоянната битка за пресушаването на огромните градски блата, като интензивността на тези мероприятия нараства през 20-те години, когато изцяло е насипан и облагороден градският център и кварталите „Бара махала", „Таш кюприя", „Владикина бахча", „Нова махала" и др. Народното събрание гласува през 1928 г. специален Закон за подобряване условията във Видинската низина. За целта от бюджета се заделя сумата от 115 милиона лева. Така се полага началото на дългогодишната работа по строителството на защитната дига край река Дунав от с. Кошава до с. Витбол. Въпреки предприетите мерки за цялостно ликвидиране на проблема не достигат нито сили, нито средства.

След наводнението от 1940 г., когато под водата се оказва по-голямата част от града, се набелязват нови мерки за решаването на този въпрос. Изчислено е, че за цялостно ликвидиране на градските блата са необходими няколко милиона лева и са направени съответните стъпки за тяхното отпускане.

Но никой не е подготвен за това, което се случва на 5 март 1942 г. Два ледени баража - при самия град и при остров Богдан, блокират течението на река Дунав. За броени часове Видин се оказва под воден пласт, който в по-ниските части достига до 2 метра дълбочина. Тревожният звън на камбаните, забили по разпореждането на кмета, успява да предупреди населението за опасността и затова броят на загиналите е само 7 души.

Държавните и общинските власти реагират веднага. В първите часове на водната стихия в града пристига министърът на вътрешните работи Петър Габровски и заедно с областния управител Цанко Каракунев оглавяват кризисния щаб. В спасителните работи по евакуацията на населението се включват военни части, ръководени лично от генерал-инспектора на пехотата Христов, доброволци от града и специален отряд на Червения кръст. Спасителните работи са затруднени от ледените блокове, силния вятър и липсата на електричество и питейна вода.

В кратки срокове трябва да бъдат евакуирани 19 000 жители. Част от тях са настанени в съседните села, друга част е евакуирана в град София. От цяла България към Видин потеглят помощи от храни, дрехи, медикаменти. За останалото в ненавод-нените части на града население с лодки се доставят необходимите продукти и се оказва медицинска помощ.

Седем дни продължава спасителната акция. Смелите действия на спасителите предотвратяват даването на допълнителни жертви. На 14 март в София се организира „Всенароден комитет за подпомагане на пострадалите от наводнението". Видин вечно ще е благодарен на България за помощта, която му оказва в този тежък момент.

Освен от стихията на реката нормалният ритъм на живота на видинчани е нарушен и от бушуващата Втора световна война. Видинските младежи и мъже са мобилизирани. 3-ти пехотен Бдински полк, като част от 6-а пехотна дивизия, е включен в състава на окупационните войски в Югославия.

Ескалира политическото напрежение в страната. След нападението на хитлеристка Германия срещу СССР в региона на Видин се създава ръководен от комунистите партизански отряд. След януарските боеве през 1944 г. отрядът е разбит. Седемнадесет души от неговия състав загиват. На 10 септември в града е установена властта на Отечествения фронт.

Започва нов етап в развитието на Видин.