Видин във вихъра на обществено-икономическото развитие. Видин през периода на 1885-1912.г

.

Периодът между Сръбско-българската бойна и Балканските войни е един от най-интензивните периоди в развитието на България за цялата й история, а също и за Видин. През периода до войните населението на града бавно се увеличава. Променя се и етническият състав на жителите. Долната таблица илюстрира тези промени, засягащи основните етнически групи, които живеят във Видин:

Година Общо Българи Турци Евреи Цигани

1880 13 714 6221 47% 4482 33% 1427 10% -

1887 14 772 8020 55% 3487 23% 1323 9% 329 2%

1892 14551 8560 59% 2729 18% 1546 11% 445 3%

1900 15 791 9421 60% 2184 14% 1784 11% 765 5%

1905 16 387 10216 62% 1883 12% 1873 11% 737 5%

1910 16 450 10 795 64% 1527 9% 1727 10% 900 6%

Градът постепенно придобива български облик. За това допринася бързият демографски възход на българите. Той обаче се дължи не само на естествения прираст, а и на миграцията към града. Интересното е, че във Видин се установяват не толкова жители от околните села, колкото пришълци от другите краища на страната, но най-вече от останалите под чужда власт български територии в Османската империя и Сърбия.

Постоянно намалява турското население. Намаляването му в относителен и абсолютен дял идва не само от постоянното изселване към пределите на Османската империя, а и поради факта, че от статистиката за мюсюлманите се отделят циганите, които постепенно увеличавагг своето присъствие в града. Интересна е ситуацията с евреите в града. След първоначалната изселническа вълна непосредствено след Освобождението, тяхната численост се стабилизира и те постепенно се превръщат във втори етнически компонент на градското население. За това спомага и силната и добре организирана еврейска община в града, както и запазените връзки с изселилите се от там.

Структурата и функциите на еврейските общини в България са узаконени с указ от 1888 г. Това позволява на българските евреи да участват не само индивидуално, но и организирано в об-ществено-политическия живот на страната, да съхраняват своите обичаи и традиция, да защитават икономически своите чле- нове. Толерантното отношение на държавата и самите българи към еврейското малцинство намира благодатен отклик у самите евреи. Те се отблагодаряват на България с лоялност и патриотизъм. Лвеста видински евреи са мобилизирани с 3-ти пехотен Бдински полк по време на Сръбско-българската война от 1885 г., над четиридесет еврейки се включват във военните лазарети като самарянки. Десетки заможни евреи подпомагат благотворителността в града. Във всички общински съвети са включени като общински съветници представители на общността.

Лесетки представители на видинската, българската и световната интелигенция произлизат от фамилиите Капон, Пинкас, Леви, Пизанти, Коен, Арие и други. Аори когато са напуснали завинаги родния град, евреите подчертават връзката си с него. Сред тях блести роденият през 1885 г. във Видин художник Юлиус Мордехай Пинкас, известен като Жул Паскин. Със своя видински корен се гордеят известният писател Стефан Цвайг и основателят на известната по цял свят куриерска служба DHL - Леон Исак Асео (Робърт Лин).

Запазените протоколни книги от заседанията на общинските съвети показват непрекъснато разширяващ се кръг от въпроси и действия, които попадат в полезрението и компетентността на кметовете и общинарите.

През 1886 г. вниманието на кмета Аимитър Златаров е насочено към отстраняване последиците от обсадата на града. Предприети са ремонти на пострадалите сгради и улици, възстановява се мирновременният живот. Авете следвоенни години (до 14 декември 1887 г.), в които Аимитър Златаров е кмет, ще останат в летописите с разработката на първия кадастрален план на града. Локолко сериозно гледат общинарите на тази Задача е видно от факта, че планът е преработван два пъти и въпреки всичко не е приет от общинския съвет „поради неотстранените нецелесъобразности". Заедно с кадастъра на 25 февруари 1887 г. в общината е разгледан и оригинален план за За-лесяване на крайградските блата с върби. Куриозното е, че този план се реализира точно 60 години по-късно, когато на 25 февруари 1947 г. видинската управа решава да залеси предвидените 6 първия план блата, но не с върби, а с канадска топола.

Край заетите с уреждането на мирновременния живот видински граждани някак встрани преминават развихрилите се политически страсти в страната, свързани с детронирането на Александър Батенберг, новото Велико Народно събрание, избора на Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за български княз, офицерските бунтове. Водовъртежът на събитията си прави шеги и със самия Димитър Златаров. На 2 август 1886 г. той е включен в състава на видинска делегация, заедно с Илия Цанов, Димитър Мишев, Найчо Цанов, Михалаки Георгиев, Петър Гузелс-ки, която поднася поздравителен адрес на княз Александър Батенберг по случай годишнината от победата в Сръбско-българската война. Само два месеца по-късно, на 15 октомври, Златаров е избран заедно с помощник-кмета Младен Иванов за народен представител във Ве-ликото Народно събрание, което решава кризата в страната след абдикацията на княза.

Видинчани са първите, които посрещат на българска земя новоизбрания български владетел Фердинанд Сакс-Ко-бург-Гота. Но наред с акламацията Новото Височество е принуден да чуе и освиркванията на част от инакомисле-щите граждани. Така Видин като че ли предвещава противоречията в управлението му.

С дълбоко прискърбие видинчани узнават през 1887 г. вестта за разстрела на героя от отбраната на града майор Атанас Узунов. Малко преди това с решение на общинския съвет той и командирът на парахода „Голубчик" - капитан Владимир Луцки, са провъзгласени за почетни граждани на Видин. Една от най-безсмислените политиче- ски демонстрации от първата година на управлението на Стефан Стамболов, разстрелът оставя диря от дълбока печал по смъртта на младия и блестящ офицер, прославил името си в защита на България.

• • •

Оставил със своето управление трайна и донякъде противоречива диря в българската история, Стефан Стамболов има безспорни заслуги за икономическия просперитет на страната през второто следосвобожденско десетилетие. Икономически просперитет, отразил се благотворно и на Видин в цялостното развитие на града до края на XIX столетие. Появяват се първите промишлени предприятия.

В края на 80-те и началото на 90-те години в града и около него се изграждат две парни мелници, фабриката за барут при с. Синаговци, бирената фабрика на Олингер и Митев, четири манифактури за обработка на тютюн и тютюневи изделия, две печатници. Но като цяло основен поминък в града си остават дребното занаятчийство и търговията.

През този период чрез изкупуване на земя от изселващото се турско население в града се създава и прослойка от едри земевладелци.

Интересна информация ни предлага участието на видинчани в Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г. Чрез видинската окръжна комисия за участие в изложението са изпратени 191 декларации, свидетелстващи за големия интерес на производителите от района. Около 100 от изложителите на панаира са от Видинския край. Голяма част от тях са земеделци. Сред занаятчиите 9 са дърводелци, 8 коларо-железари, 5 златари, 4 кожухари и 4 терзии. Видинската община подготвя делегация от 40 души, като общинските съветници гласуват парична помощ от 100 лева за всеки участник.

Изложителите от Видин и околията печелят 8 сребърни и 13 бронзови отличия. Сребърни отличия получават видинските Занаятчии: Янаки Колев - за сребърен сервиз, Коста Николов - за накити от сребро, Руфат Еминов - за буре, Шукри Осман - за пушка, Димитър Попов - за восък, фирма „Генов и Малчев" - за библиотечен шкаф, и Петър Дамянов - за произведеното от него вино.

Най-голямо впечатление на посетителите правят произведенията на златарите. Изящен сребърен сервиз, изработен от видинския майстор Янаки Колев, привлича вниманието на княз Фердинанд, който го купува за 800 златни лева. Сред изложените мостри са ръкоделията на Видинското женско благотворително дружество „Развитие" и предметите, изработени от ученици от мъжката гимназия и девическото училище. В рамките на изложението фотографът Христо Иванов представя изложба от 37 снимки от забележителностите и най-интересните сгради на Видин. В работата на Земеделско-промишления събор, паралелна проява на изложението, се включва и кметът на Видин, Младен Иванов.

Виден представител на Стамболовистката партия, той управлява града два пъти - от 14 октомври 1890 г. до 28 май 1894 г. и от 12 януари 1900 г. до 24 септември 1905 г. През десетте години на неговото кметуване се полагат основите и се изграждат редица обществени сгради. Общината активно подпомага строителството на сградата на театър „Вида" и на катедралния храм „Св. Лимитър". Разширява се крайдунавският парк, построяват се постоянни мостове над крепостния ров край вътрешната градска стена.

Младен Иванов има главна заслуга, за да премине трасето на проектираната железопътна линия Мездра-Видин през селата Дреновец, Орешец, Княз Александрово (днешен град Димово) и Витбол (част от днешния град Дунавци), а не както предлагат от Ломска община: Мездра - Лом - крайбрежието на р. Дунав - Видин. Новият маршрут позволява с нея да комуникират и жители от планинската част на Видински окръг.

В края на 80-те и началото на 90-те години на XIX в. се появяват и първите видински предприемачи. Един от тях е Ванко Джонов. Роден през 1856 г. във Видин, 25-годишен, той става народен представител от листата на Консервативната партия във Великото народно събрание от 1881 г. По-късно близа в общинския събет на града и за известно време е помощник-кмет на Димитър Златаров и на наследилия го на градоначалническия пост Петър Пигулев (кметувал от 14 декември 1887 г. до 15 октомври 1890 г.). Своята независимост и свободомислие младият политик демонстрира по време на посрещането на новоизбрания княз Фердинанд на видинското пристанище. Яростен привърженик на русофилите, Ванко Джонов се покатерва на купчина въглища и извиква, колкото му глас държи: „Долу шва-бата! Он че ни продаде на швабите!". Разбира с За тази си дързост е арестуван, малтретиран и едвам отървава затвора. Благодарение на полицейското наблюдение над него от страна на Стамболовата власт е останал неговият словесен портрет от края на 1891 г.: „Ванко Джонов е от град Видин, където е търговец и фабрикант на 36 години, ръст среден, коса, вежди, мустаци и брада - кестеняви, очи - сиви и чисто европейско облекло...".

Като общински съветник той внася няколко оригинални идеи - за залесяването на блатата около Видин, за водоснабдяване на града чрез артезиански кладенци и др.

Но главното, с което остава във видинската история, са неговите стопански начинания. Негова е заслугата за построяването на редица масивни сгради в града, сред тях е и издигнатата в съдружие с друг видински предприемач - Тома Лозанов, сграда на видинския обществен дом, за което съдружниците имат дори сключен договор с общината. Обаче истинската стихия на Ванко Лжонов са индустриал-ните проекти. Сам или в съдружие с Тома Лозанов той открива модерна спиртоварна, дъскорезница, барутните фабрики в с. Ру-пци, с. Синаговци и с. Буковец.

Ванко Джонов е пламенен родолюбец - десетки килограми барут и бикфордов шнур от барутните фабрики отиват за подготовка на Илинденското въстание. Десетки хиляди левове от неговите пари са дадени за благотворителност и благоустрой-ство на родния град.

До края на живота си (10 октомври 1909 г.) той не престава да крои и реализира планове. Покрай неговите проекти намират-работа десетки видинчани, които с благодарност се отнасят към човека, чиято предприемчивост и желязна воля му спечелват прозвището „Видинския Форд".

Фигура от подобен калибър е и неговият съдружник Тома Лозанов. Той обаче става легенда в началото на 20-те години на XX в., когато раздава цялото си богатство за благотворителни цели. През 1920 г. подарява на учредения през 1914 г. от видинския митрополит Неофит „Фонд за епархийска просвета и до-бротворство" две сгради, намиращи се в центъра на града. На състоялия се търг за тяхната продажба едното здание е закупено от Българска земеделска банка. И до днес тази сграда е една от най-внушителните постройки в центъра на Видин на площад „Бдинци" (сградата, в чийто партер е заведението за бързо хранене „Червената шапчица"). Другото здание откупува сам Тома Лозанов и отново го подарява на основаното през 1919 г. Видинско търговско дружество. Сградата получава по-късно названието „Търговския дом". На нейно място днес се намира съдебната палата на града. Събраните близо 4 милиона лева влизат в касата на Епархийския фонд. С тяхна помощ е изградено градско сиропиталище, подпомогнато е строителството на сградата на читалище „Цвят", Видинската митрополия, църквата „Св. Николай Мирликийски", Епархийското училище и др. Други 2 ми-лиона лева са подарени на Видинска община за построяването на градската баня. Участието 6 благотворителни инициативи от страна на видинчани е поразително. Примерът на Тома Лозанов е предшестван или последван от стотици дарители. През 1888 г. първият български екзарх и Видински митрополит - Антим I, подарява собствената си къща, използвана и до този момент от Деви- ческото училище в града, на настоятелството на видинските български православни училища. В официалното си завещание, направено през същата година, той им завещава и подарения му от император Александър II златен кръст с брилянти, както и банковите си спестявания, възлизащи на значителната за времето сума от 8000 златни лева. Волята на дарителя е с всички Завещани средства да се построи съвременна училищна сграда и да се издържа Девическото училище в града. Днес паметник на този велик син на България и Видин е не само мавзолеят му в двора на Видинската митрополия, но и сградата, построена с негови средства, в която се помещава Природно-математическата гимназия „Антим I".

С крупното дарение на братята търговци Халил и Ибрахии Бегови е създадено Турското читалище в града. За тази цел през 1896 г. те завещават 49 000 златни лева, скъпоценности за 3600 лв., къща, дюкян, два двора, ледница, 4 магазина и 700 декара ливади в района на с. Слана бара. Волята на дарителите е средствата и имотите да отидат за създаването и издръжката на читалище за „напредъка в науката, занаятите и образованието на турското население от Видин", както и за издръжката на бедни мюсюлмански младежи, желаещи да следват висше образование в България или в чужбина.

През 1911 г. двамата братя Самоел и Йозеф Пинкас, прес: ставители на живялата до 1893 г. във Видин фимилия Пинкас. учредяват след смъртта на родителите си дарителски фонд в полза на община Видин. За тази цел те подаряват за „вечно ползване" на общината „2 дюкяна, находящи се на улица „Михайлова" и три магазии на улица „Градинска". Според условията на дари-телския фонд приходите от тези имоти се използват за подпомагане на бедните видински граждани, без разлика на тяхното вероизповедание.

Георги Аобринович, племенник на войводата Цеко Петров, завещава през 1929 г. на Видинския окръжен съд 70 000 лева. С \ихвите от тази сума, според волята на дарителя, трябва да бъдат закупувани ежегодно „книги, списания и други с правниче-ско съдържание за образуване на публична библиотека и развитието на правната наука в по-широки кръгове". Сама по себе си биографията на Георги Аобринович е цяла епопея. Осемнадесетгодишен, той е доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. Участник в четите на чичо си Цеко Петров и Панайот Хитов и опълченец в Руско-турската война 1877-1878 г., той пристига във Видин с Болховския пехотен полк. В Сръбско-българската война от 1885 г. е командир на доброволческа чета. Свързва живота си с Видин и от 1886 г. е адвокат в града. Между 1894 и 1911 г. е избиран за народен представител в две велики и едно обикновено народно събрание. Доброволец в Балканската война от 1912 г., в дарителската си грамота той казва: „...Намирам в себе си скромната гордост да заявя, че всички публични, отечествени и народни длъжности, съм ги изпълнил най-добросъвестно и в полза на отечеството и народа ни...".

Не можем да не споменем Йоница Николов и неговата съпруга, които подаряват на община Видин сумата от 1 милион лева за довършване на старческия приют. Семейство Пизанти, подарили на Видин родилния дом и крайградския парк „Нора Пи-Занти". Панайот Халачев, пълен кавалер на Военния орден за храброст, построил със собствени средства в крайдунавския парк чешмата паметник „Чеган".

А няма да ни стигнат и две книги, за да изредим имената на спомоществователите за изграждането на сградата на театър „Вида", на военния клуб, а също и ученичките от Девическото училище в града, събрали средства за бюста паметник на генерал Кръстю Маринов, Защитника на Видин през Втората балканска война, и на стотици други. С края на управлението на Стефан Стам-болов за видински кмет е избран Георги Хаджийончев (11 август 1894-11 януари 1900г.).

Една от главните заслуги на общинската управа през този период е разработката и приемането на кадастралния план на града. Две десетилетия след възстановяването на българската държава един от най-старите градове получава възможността да се развива архитектурно по план и правила.

През 1897 г. Видин е подложен на сериозно изпитание - водите на река Аунав заливат града. Главната улица на Видин - „Алек-сандровска", е 70 сантиметра под вода. По-страдват десетки семейства. Общинската управа отпуска помощ за пострадалите. Но по-важни са мерките, които се вземат За предотвратяване на подобни нещастия. След енергична интерпелация пред правителството е започнато строителството на нова стена на видинския кей, укрепват се и се възстановяват землените валове на крайградската крепостна стена.

На Георги Хаджийончев и на д-р Иван Златаров е инициативата за превръщане на Видинското земеделско-промишлено изложение в ежегоден панаир. Тази идея става факт през 1898 г. От тази година Видинският панаир става традиционен и привлича изложители и посетители от цялата страна. По време на това събитие гостите са изненадани и от появата на първия автомобил в града.

Началото на XX в. е благодатно за развитието на града. Икономическият просперитет на България е безспорен. Вторият мандат на Младен Иванов и наследилия го като кмет на града Иван Хадживълчеб (6.07.1905 г. - май 1908 г.) преминават под Знака на този възход. Градът се благоустроява. В началото на века започват практически мерки по насипването на блатата в рамките на града, а през 1904 г. се взема решение за отстъпване на общинско място за изграждане на крайградски ловен парк, а на следващата година - за превръщането на черковната градина „Владикина бахча" в градски парк. Започва строителството на градски колодрум за колоездачното дружество.

През 1905 г. идва вестта за одобрения от Министерския съвет проект за жп линията Видин-Мездра. В проекта се предвижда освен основното трасе да бъдат прокарани и теснолинейни отклонения към градовете Белоградчик и Кула, както и опция за продължаване на линията към сръбската граница. За съжаление, този проект не се реализира. Редица обстоятелства забавят изпълнението и на основната жп линия. Чак в 1923 г. тя и железопътната гара във Видин са открити официално от цар Борис III. Забавянето на строителството на тази важна за града и окръга транспортна артерия е фатално за видинското пристанище. В началото на века свързаният с жп връзка със София пристанищен комплекс на град Лом го измества като речна врата на България.

На 17 юли 1908 г. гражданите посочват за свой, девети по ред, кмет Димитър Стефанов Балев. Седем години, до смъртта си през януари 1915 г., той остава начело на Видинската община. С неговото кметуване започва шестнадесетгодишното управление на града от Радикалдемократическата партия на Найчо Цанов.

Лимитър Стефанов Балев е изключителна личност. Роден е в Охрид на 10 септември 1863 г. Петгодишен, по собст вена инициатива той започва да учи в градскот лище и на осем години завършва началното си об Зование.

През 1871 г. останалото без баща семейство е принудено да търси подслон и прехран другаде. Насочват се към Видин, където живеят двамата по-големи братя на майката. По спомените на съвременници, когато пристига в града, Лимитър Балев е „красиво, стройно момче с червени бузи, сини очи, руса коса и приличал на момиче".

Любознателното момче, въпреки бедността на семейството, намира начин да продължи образованието си, като става прислужник на двамата учители във видинското класно училище. Умният младеж скоро става техен любимец и те изцяло поемат гри жата за неговото обучение и издръжка. Един от двамата учители и настойници на Лимитър Балев е Лимитър Хранов, издателят на първот българско списание на селскостопанска тематика „Ступан". Малкото момче е пръв негов помощник при преписването, коригирането и кореспонденцията, свър Зани със списанието. Години по-късно всички ще се възхищават на огромната му ерудиция и познания в различни области на стопанството, здравеопазването и ред други. През 1875 г. Димитър Хранов напуска Видин и заминавайки

. през Букурещ за Русе, взема със себе си 12-годишното момче. В Букурещ Балев е настанен в печатницата на Любен Каравелов и там има щастието да се запознае и работи с Христо Ботев. За две години той спечелва уважението и доверието на Карабелов. Тези две години са и „висшата школа" за Димитър Балев. Освен печатарския занаят и съвършеното владеене на българската граматика, той опознава и идеите на българската национална революция в самата й кухня. След обявяването на Освободителната война през 1877 г. четиринадесетгодишният младеж пресича пеш цяла Румъния, за да премине река Дунав при Радуевац и се добере до град Неготин. Тук се заразява с едра шарка и почти в безсъзнание е отведен в руската воен-но-полева болница. Болестта му се отразява тежко. Дълги дни е на границата на смъртта. Обаче още незакрепнал, бърза да премине границата и да се озове при семейството си в току-що освободения Видин.

На 10 май 1878 г., едва на 15 години, той е назначен за писар в окръжния съвет. По това време вицегубернатор в града е Петко Карабелов, под чието влияние видинската интелигенция почти изцяло подкрепя зараждащата се либерална идея за следосвобожденското развитие на България. Под влияние на тези идеи бъдещият кмет на Видин формира своя политически мироглед. От 9 март 1879 г. Димитър Балев преминава на работа във видинското ковчежничество. Пет години по-късно младият финансов чиновник е изтеглен на работа в Министерството на финансите. След една година служба в това ведомства неспокойният дух на младия човек го отвежда в специализираното училище по земеделие край град Русе, където е назначен За иконом.

Натам го тласка една стара негова страст - пчеларството. Димитър Балев е пионер на научното пчеларство в България. В земеделското училище има възможността да експериментира с най-новите методи в отглеждането на пчелите. Тази му страст остава за цял живот.

Няколко месеца по-късно, през юни 1886 г., Балев се завръща във Видин. От този момент започва и неговата обществена дейност. Виждаме го като ревностен читалищен и театрален деец, а когато започва строежът на сградата на театър „Вида", строителният комитет му възлага контрола на нейното строителство - задача, която той изпълнява блестящо. Влязъл в конфликт с кметската управа по повод поканите за тържеството по случай откриването на театралната сграда, в началото на 1891 г. той е уволнен от държавна служба.

На помощ на останалия без препитание млад мъж се прити-ча Найчо Цанов и заедно с Илия Генов го въвеждат на попрището на адвокатурата. Този епизод още повече приближава Димитър Балев към групата на либералите и демократите. Той тясно свързва политическото си бъдеще с Найчо Нанов. Двадесет и две години народен представител от видинския избирателен район, основател и дългогодишен председател на Радикалдемократическата партия, Найчо Нанов е личност със значителен принос за обществено-политическия живот в цяла България. Роден е във Видин през 1857 г. Неговият баща - Тома Цанов (хаджи Томаки Цанов), е един от видните видински търговци, а майката - Екатерина, е дъщеря на Емануил Шишманов от известния свищовски род Шишмановци (Шишманоглу), чието родословие според някои твърдения достига до последното българско царство. Найчо Цанов остава рано сирак. През 1861 г. неговият баща е осъден от турската власт за размирничество и заточен в Анадола, където умира. Малкото момче завършва началното и част от основното си образование в училището при църквата „Св. Димитър" в родния град. След тези ранни години грижата за него поема с 22 години по-възрастният му брат Илия Цанов, по това време висш турски чиновник в София.

Самият Илия Цанов (1835-1901) е ярка фигура от първите следосвобожденски години. Освобождението го заварва в София където е назначен за първия кмет на бъдещата българска столица. Завръща се във Видин като председател на апелативния съд. От родния си град е избран за народен представител в първите две велики народни събрания, като изключително активна е дейността му по подготовката на Търновската конституция. Правят впечатление неговата юридическа и административна подготовка, затова, независимо от либералните му възгледи, до 1884 г. той последователно е главен секретар на Министерството на правосъдието; управляващ българското дипломатическо агентство в Цариград и окръжен управител на Русе. На 30 юни 1884 г. е назначен за министър на външните работи в правителството на Петко Каравелов. Яркият му дипломатически талант заблестява по време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата го Сръбско-българска война през 1885 г. Благодарение на умелата българска дипломация Османската империя приема новото статукво, а претенциите на Сърбия за териториални компенсации въпреки подкрепата на Австро-Унгария са парирани не само от българските победи на бойното поле, а и от действията на българския външен министър. Истински патриот, Илия Цанов заявява пред австро-унгар-ския представител: „За Видин, окръга му и за чисто българските Земи в Македония България е готова да жертва и последния си гражданин".

Със своя пример Илия Цанов оказва огромно влияние при формирането на по-малкия си брат. Найчо Цанов учи една година в София и година и половина в търговското училище на Димитър Шишманов в Свищов. Със съдействието на брат си е назначен като писар в канцеларията на Видинския санджак. Аъл-бока следа оставя у него срещата с докараните в затвора четници от разбитата Ботева чета. След Освобождението Найчо Цанов е назначен за секретар на видинския окръжен управител Скоро либерално настроеният млад мъж се конфронтира със своя началник и подава оставка. Сближава се с Димитър Мишев и двамата стават основатели и издатели на либералния вестник „Свобода". Под влияние на своя политически съмишленик започва адвокатура в града. Въпреки че няма специално юридическо образование, в кратък срок Найчо Панов става един от водещите адвокати във Видин.

В началото на 90-те години той, Димитър Балев и други техни съмишленици печелят изборите за народни представители от видинския избирателен район. Техният избор обаче е касиран от управляващата Стамболовистка партия. На 15 юни 1894 г., един месец след падането на правителството на Стефан Стамболов, в салона на театър „Вида" двеста и петдесет граждани полагат основите на „Клуб на Народната партия в града". В постоянното присъствие, ръководещо клуба, са избрани: Найчо Панов - председател, Георги Добринович и Никола Панов - подпредседатели, Димитър Балев и Христо Стефанов - деловодители. Постоянното присъствие решава да издава собствен вестник - „Народен лист", като за негов редактор стопанин е посочен Димитър Балев.

През 1896 г. за първи път избират Найчо Панов за народен представител. Стенографските дневници на Народното събрание и спомените на съвременниците рисуват портрета на един надарен оратор, компетентен законотворец и демократ по убеждение и поведение. Депутат с ярко и запомнящо се присъствие в парламента, видинчани непрекъснато му гласуват доверие и го избират за свой народен представител от 1896 до 1919 г. Когато на 10 октомври 1919 г. депутатите посочват за председател на Народното събрание Найчо Цанов, той си подава оставката, защото е „приел принципа да не заема ръководни постове". Активен деец на Демократическата партия от основаването й, Найчо Панов не се поколебава да се изправи срещу нейния председател Петко Каравелов, защото счита, че ръководеното от него правителство (1901 г.) провежда непопулярни и неправилни мерки за извеждане на страната от финансовата криза. През 1902 г. заедно с група млади демократи, ианов напуска Демократическата партия на Каравелов и оснобабат ноба - Радикалдемократическа партия. През 1906 г. партията провежда първия си конгрес във Видин, като приема свой устав и програма.

През 1920 г. Найчо Панов се оттегля от активна обществена дейност. Когато е помолен, въпреки влошеното здраве, да председателства заседанието на Конституционния блок през септември 1922 г. във Велико Търново, той приема. Малтретиран от Оранжевата гвардия на Стамболийски, седемдесетгодишният народен трибун не успяба да се възстанови от физическото и душевното страдание и на 28 юни 1923 г. завършва своя Земен път.

През 1908 г. радикалдемократите печелят всички 16 места в общинския съвет на град Видин. Новият общински съвет посочва Димитър Балев за кмет на община Видин. Просветата е приоритет номер едно в декларираната политика на новия градоначалник.

• • •

След Освобождението Видин постепенно се превръща в град с отлично организирано учебно дело. Заслуга за това имат предишните кметски управи, благотворителните организации, църквата, самите видински учители и цялото население. В този смисъл, ако при Аимитър Балев системата на видинското образование придобива завършен вид, то тя има и 30-годишна традиция. Факелът на просветата се носи от Видинската държавна мъжка гимназия „Цар Симеон". След Сръбско-българската война в реалната гимназия 6 града се разкрива последният - VII клас, и за пръв път се провеждат зрелостни изпити. Учениците, посещаващи училището, са 161, а учителите - 9 души. От септември 1887 г. до септември 1889 г. за директор на училището е назначен Димитър Благоев, като в следващата 1889-1890 учебна година той е преподавател по геометрия, химия, зоология и ботаника. През 1888 г. под негово влияние се създава учителско дружество, което издава и свое списание -„Вестник на учителското дружество".

По решение на Народното събрание през 1890 г. гимназията променя своя статут и от общинска става държавна. Окръжната постоянна комисия открива наново пансион към нея, в който издържа 40 ученици. От 1893 до 1900 г. към гимназията съществува и класически отдел. Така към последното десетилетие на XIX в. Видин се нарежда сред малкото градове в страната, предлагащи на своите младежи качествено средно образование.

Един от основните проблеми, които директорите и училищното настоятелство разрешават чак през 1931 г., е липсата на подходяща сграда. От 1891-1892 г. в продължение на 40 години като основна се използва сградата на Винарското училище в града. Част от учениците учат в наети частни помещения. През 1912 г. със съдействието на кмета Лимитър Балев са ремонтирани 4 стаи в източното крило на Кръстатата казарма, но и те не достигат, за да се приеме постоянно нарастващият брой ученици. През 1925 г. се полагат основите на специална сграда за настаняване на мъжката гимназия. След преодоляването на редица трудности през 1931 г. сградата е завършена и в нея се настаняват 10 от 13-те паралелки на гимназията и всичките 7 на девическата гимназия.

За развитието и просперитета на гимназията принос имат и директорите на това стожерно за видинската просвета учебно заведение: И. Недялков (1882-1887), Л. Благоев (1888-1890), д-р 3. Димитров (1890-1898), д-р А. Габровски (1898-1900), д-р Н. Бобчев (1900-1901), Н. Марков (1901-1903), д-р Т. Шишков (1903-1906), Н. Недев (1906-1909 и 1921-1922), Р. Станев (1909-1915), П. Радков, Е. Балушев, В. Атанасов, Г. Паунов, К. Йосифов, Л. Стоянов и др.

Второто по значение училище е Видинската държавна девическата гимназия „Антим I". Още от 1866 г. в града съществува девическо училище, като след Освобождението то дава образование до III клас. До 1891 г. то се е помещавало 6 старото училище при църквата „Св. Димитър", а след тази година - в новата сграда, построена с дарението от Екзарх Антим I.

След 1892 г. девическото училище се разделя от първоначалното и за пръв негов директор е назначен Димитър Цеков. От 1896 г. в училището се открива IV клас, от 1900 г. - V клас, от 1906 г. - VI клас, а от 1907 г. то се превръща в пълна общинска гимназия. През 1911 г. тя става държавна. До 1944 г. над 1500 видински момичета получават зрелостни свидетелства от Видинската държавна девическа гимназия „Антим I".

Докато за двете гореспоменати училища издръжката се поема от държавата, то за всички прогимназии грижата остава За общината. С рационализирането и устройването на това масово за видинчани образование се заема още в самото начало на мандата си новоизбраният кмет Димитър Балев.

Съгласно закона за народната просвета от 1908 г. в България става задължително началното образование. Броят на учениците в града бързо нараства и капацитетът на съществуващите 3 начални училища става недостатъчен. Още повече не достига отпусканият от общината бюджет.

Първата работа на кмета е да осигури стабилни приходи за издръжка на образованието. Към училищните настоятелства са прехвърлени приходите от ред общински имоти - магазини, складове, ливади край града, острова Гарга-ада, 320 дка ниви в мерата до Ловния парк и др. Така издръжката за образование се увеличава повече от два пъти - от 50 000 на 110 000 лв.

Втората точка от неговите реформи е реорганизацията на сградния училищен фонд. Построени са две нови сгради (1910 г.)- това са училищата „Л. Каравелов" на ул. „Широка" (сградата съществуваше доскоро) и „Св. св. Кирил и Методий" на ул. „Александровска" (пред входа на днешното СОУ „Св. св. Кирил и Методий"). Реконструира се откритото още в 1886 г. начално училище „Хр. Ботев" на ул. „Страшен брег". Ремонтират се построените в 1896 г. училища „Отец Паисий" и „Г. С. Раковски" (съществуващо и до днес). Всички видински училища получават просторни дворни места с площадки за спорт и отмора на децата. Не са забравени и училищата на еврейската общност - Видинско израилско първоначално училище, и на турската община -мохамеданско първоначално училище „Шейх Ахмед". Те получават допълнителна издръжка от градската община.

Реформата на видинското образование е продължена с последващите действия на видинския кмет: осигуряване на безплатни учебници и училищни помагалата всички ученици, без разлика на социален и етнически статус; осигуряване на облекло и обувки за сметка на общинския бюджет за бедните деца; безплатна храна за най-нуждаещите се деца; безплатна лекарска помощ, като за целта общината назначава специален училищен лекар.

Общината се погрижва да подмени остарелите чинове с такива от нов тип. Аа снабди училищата с учебно-помощни материали. При първоначалните училища се основава и благотворително учителско дружество - Дружество за издръжка на бедните ученици, като една от главните цели на това сдружение е отварянето на ученически трапезарии. Дейността на дружеството се подпомага и от община Видин с 2000 лв. По инициатива на кмета Димитър Балев в града се отварят и 3 забавачници за децата в предучилищна възраст. Първоначално те се разполагат в крайните работнически квартали на Видин, но с добавянето на още две заведения е обхванато цялото население.

Развива се професионалното обучение. По негово време към съществуващото Практическо девическо земеделско-дома-кинско училище, открито още през 1898 г., се прибавя новооткритото кошничарско училище.

Пак по инициатива на кмета се изграждат детски площадки в парка Владикина бахча и в други подходящи места, като общината създава цяла програма за организиран спортен отдих на децата. Истинска революция предизвикват конкурсите за назначаване на учители в училищата, както и различните курсове за повишаване на педагогическата квалификация, организирани от общината. Със своите 2 гимназии и 7 първоначални училища, 5 детски забавачници, спортни площадки и организация видинското образование е образец за бремето си и не случайно това многократно е отбелязвано и в централната преса. Истинска революция настъпва и в градското здравеопазване. Видин има привилегията да разполага с първокласна за времето си болница със 100 амбулаторни легла, както и постоянно действаща полкова лечебница. След 1890 г. ординатор в болницата е д-р Теодоси Константинов Витанов. Роденият през 1861 г. в гр. Трявна лекар е завършил образованието си през 1890 г. в гр. Киев. Веднага след завръщането си в България става околийски лекар на гр. Трявна, а месец по-късно постъпва във Видинската окръжна болница. Влязъл веднага в кръга на Найчо Панов и Димитър Балев, той се запалва по идеята за здравната просвета и от 1894 до 1912 г. издава първото медицинско списание в България - „Медицинска беседа", предназначено за широк кръг от читатели.

Но амбулаторното здравеопазване се осъществява само от един зле заплатен от общината лекар. Лимитър Балев и назначеният за градски лекар д-р Васил Ненов изцяло преобразяват видинското здравеопазване. Създава се градска здравна служба с трима лекари, които наред с училищния лекар са задължени да осигурят безплатна медицинска помощ за жителите на града, включително ваксинирането на всички видински деца. Нещо изключително важно за населено място без собствен водопровод и разположено сред многобройни блата, където маларията е честа гостенка.

Все в посока повдигане здравеопазването в града е и създаването на първата служба за събиране и извозване на сметта. За целта ежедневно са ангажирани 20 едноконни и 5 двуконни коли. За да е постоянно в контакт с видинското гражданство, Димитър Балев поставя във всички квартали пощенски кутии За оплаквания и кореспонденция с общината. От 1909 до 1915 г. е издаван „Видински общински вестник". Раздаван безплатно на гражданите, излизащ всяка събота, през шестте години на своето съществуване той се превръща не само в информатор за общинската политика, а и в място за представяне на читателски мнения и дискусии по отношение управлението на града. Със силно подкопано още от младини здраве, след тежко боледуване на 15 януари 1915 г. завършва жизнения си път един от най-достойните видински граждани - общественикът, интелектуалецът Димитър Балев.

• • •

Годините до войните са благодатни и за видинската духовна култура. Един от главните стожери на видинската култура и през този период е театралното благотворително дружество „Вида". Усилията на неговите членове, които в голямата си част са и дейци на читалище „Цвят", се насочват към строителството на собствена театрална сграда.

Идеята за собствена сграда битува още сред учредителите на дружеството през 1879 г. Решението е да се набират средства чрез дарения и благотворителни представления. За това грандиозно начинание средства се събират повече от десет години. За построяване на сградата 8000 лева отпуска и община Видин. Така, след като през 1889 г. е договорен и заем от Българската земеделска банка, голямата част от парите за постройката са налице и мечтата може да бъде осъществена. Строежът Започва в началото на 1890 г. и само за няколко месеца сградата е построена. Архитектът на театъра не е известен, но нейният европейски вид я прави съвременна и до днес. Това е първата сграда в България, строена специално за театрална сцена, разполагаща с огромен за времето си салон от 480 места, 12 ложи и галерия от три реда пейки. Осветлението се осъществява от стъклен таван с жалюзи и газени лампи. Зимно време салонът се отоплява с две големи печки. Най-голяма придобивка е сцената с невиждани до този момент размери и специално изработената завеса.

Част от сградата на театъра е преотстъпена на читалище „Цвят". Така двете най-големи културни институции получават един своеобразен дворец на видинската култура. Въпреки усилията театралното дружество и читалището не успяват да погасят отпуснатия заем. През 1899 г. на помощ се притича община Видин, която поема върху себе си останалия за изплащане дълг от 35 756 лв. Срещу това тя става собственик на сградата, но театралите и читалището запазват правото си да я ползват безвъзмездно. Под ръководството на дългогодишния председател на благотворителното дружество Найчо Цанов се

създава относително стабилна любителска трупа. Десетки са представленията, които изнасят видинските театрали. В началото на XX в. по ред причини дружеството губи своята инерция и около 1904 г. прекратява дейността си.

Наред с театъра в края на XIX и началото на XX в. видинчани стават съпричастни и към най-новото изкуство - киното. През 1895 г. Йосиф Бенбасат със саморъчно направен „магически фенер" представя пред изумените видинчани „движещи се фигури". Лесет години по-късно, през 1904 година, гражданите са свидетели и на първите истински кинопрожекции, показани от англичанина Чарлз Рендел Нобел.

През 1910-1911 г. са първите опити за създаване на постоянен киносалон в града. Пръв е опитът на адвоката Иван Стойнов от София. Прожекциите се правят в обикновена дървена барака, която след няколко месеца изгаря. След това Георги Логофетов от Ново село наема театралния салон и близо една година видинчани се радват на новата си придобивка. Със своя ентусиазъм пионерите на кинопрожекциите във Видин пробуждат в съгражданите си подчертан интерес към прохождащото киноизкуство и само войните попреч-ват в града да бъде построен първият истински киносалон в страната.

Видинската култура от края на XIX и началото на XX в. е свързана с част от живота и творчеството на Антон Страшимиров, който през 1897 г. е назначен за учител в мъжката гимназия. В следващите години той се включва в настоятелството на читалище „Цвят", ръководи театралното дружество „Вида", редактира сп. „Праг". Тук започва и творческият път на писателя. Първата му книга, „Смях и сълзи", е издадена във Видин от печатница „Хъшев и Казанджиев". Във Видин той работи и над романа „Хоро". За подготовката и издаването му заслуга имат и неговите видински приятели Марко Велков, Марко Лиджи и машинописецът Петър Стоянов. В спомените на Антон Страшимиров Видин заема завидно място. В много от произведенията му присъстват картини и личности от града. Самите граждани на Видин няколкократно го избират за свой народен представител, като така му засвидетелстват своето доверие и уважение.

През 1892 г. е и първата организирана музикална проява в град Видин. На тази дата в салона на театър „Вида" за пръв път от сцената прозвучава „сериозна" музика. Героини на организираната от учителското дружество музикално-танцувална вечеринка стават съпругите на д-р Витанов и на инженер Мачас, който по това време е главен инженер на града. Заедно с двете госпожици - Зора и Иванка Панови, и ученическия хор те изпълняват няколко клавирни и цигулкови пиеси.

Успехът на вечеринката предизвиква малка музикална революция в града. Скоро след вечеринката Йосиф Паулман започва да дава първите уроци по пиано, виолина и немски език, които се радват на голям успех. На 6 февруари 1893 г. в новопостроеното здание на офицерския клуб (днешната художествена галерия) видинският Червен кръст дава бал с „участието на оперни солисти от странство". По този начина видинчани се докосват и до оперното изкуство.

Първите стъпки на организираната музикална просвета в града са дело най-вече на учителя по пеене във видинската мъжка гимназия Руси Коджаманов. Още през 1884 г. той организира мъжки църковен хор, но много скоро хорът става смесен. През 1894 г., в разрез с дотогавашния канон, Светият синод на Българската православна църква за пръв път в България позволява на смесен хор да участва в църковни богослужения. Смесеният хор участва и в светски изяви, изпълнявайки хармонизирани народни песни и хорове от различни опери. При някои от изпълненията акомпанира военната духова музика.

Музикалната култура на Видин избуява в началото на XX в.

Още през 1898 г. един от талантливите ученици на Руси Коджаманов, Петко Пеков, заедно с група съмишленици създават „културно-певчески кръжок „Другарско развитие". Основният интерес на младите хористи е насочен към обработката и изпълнението предимно на народни песни. В 1901 г. градските власти изискват от настоятелството на музикалния кръжок да се регистрира според съществуващите разпоредби или да прекрати дейността си. Така на 28 август е създадено певческото дружество „Китара". В следващите години то, подобно на дружеството на театралите през XIX в., ще се превърне в стожер на музикалната култура в града. В началото на 1902 г., когато е утвърден уставът на дружеството, в него членуват 48 души, като 34 от тях образуват основата на певческия хор. Първият концерт на новото дружество е изнесен на 2 февруари 1902 г. заедно с военната музика и включва представянето на ред европейски композитори и китка от народни песни. Започнал като чисто мъжка формация, през 1904 г. хорът става смесен. В края на 1905 г. ръководител на смесения хор става Стефан Вапурджиев. Стефан Вапурджиев оставя трайна следа не само във видинската музикална култура, а и в националната. Роден през 1878 г. в град Видин, той завършва Загребската музикална консерватория. Учителства в Русе и Габрово, а от 1906 г. е преподавател по музика във видинската мъжка гимназия и диригент-ръ-ководител на смесения хор и оркестър при дружество „Китара". Негова е заслугата за закупуването на първите музикални инструменти - цигулки, виоли, чела и контрабаси, които пристигат от Чехия в началото на 1908 г. Освен с ръководството на хора и оркестъра, на които е ръководител до преместването си в Силистра, Стефан Вапурджиев развива и широкомащабна му-Зикално-педагогическа дейност. Наред с курсовете за музикално образование той създава изключителна за времето си школа по флейта. Неговите ученици са сред водещите музиканти на ред оркестри в страната и по света.

Признанието за видинския хор и оркестър на певческо дружество „Китара" идва при участието им в Първия събор на хоровете на крайдунавските градове през 1910 г., където те печелят първото място и лавровия венец на победители.

Началото на XX в. е времето на зараждането на организирания видински спорт. През 1903 г. 16 ентусиасти поставят началото.на Видинското колоездачно дружество. Две години след официалната регистрация на дружеството, през 1907 г. е проведено и първото състезание от Видин до Витбол и обратно. Джобния часовник, предназначен за награда на победителя, печели Пано Панов. По време на Балканската война видинските спортисти са мобилизирани в състава на 1-ва колоездачна рота, където те пристигат със собствените си велосипеди. За достойно изпълнения дълг свидетелства фактът, че 15 души от тях са наградени с ордени и медали от войната.