Видин в пределите на първото Българско царство

Ще продължим, но бече не с легендата, а с хипотезата. А тя е свързана с отговора на важния въпрос: Кога Видин е бил присъединен към пределите на Българското канство? Труден въпрос с труден отговор. Защото западната граница на България в 681 г. се оказва най-сложна за установяване. И тъкмо тук се ражда хипотезата. Обикновено западните предели на страната се поставят във връзка с трите окопа (валове с ровове, обърнати на запад): край Остров, Хайредин и Лом. Колебание сред учените няма: и трите се свързват с името на кан Аспарух. Остава въпросът: дали най-западният от тях съвпада с българската граница с аварите, или тя е била още по на запад? По-предпазливите приемат, че Видин е бил присъединен към територията на българската държава по времето на кан Тервел (някъде в началото на VIII в.), докато други са склонни да разглеждат р. Тимок като граница на Аспарухова България. Идея, която може би е по-близка до действителността. Защото аварите, на които обикновено се гледа като на западни съседи на българската държава, отдавна не са контролирали земите на юг от Аунав, особено на изток от Тимок. А Византия - единственият възможен владетел на тази област - трудно би могла да ги защити. И те лесно биха могли да станат плячка на българите.

В продължение на три столетия съдбата на Видин е била своебразна функция от историята на отвъддунавска България, преди всичко на нейната западна половина. Има сведения, макар и недостатъчни, които разкриват ролята на Видин в българското настъпление на северозапад от Аунав. За съжаление този важен процес трудно може да бъде проследен с необходимите подробности. Изборите, с които разполагаме, предлагат само една възможност, но тя е много важна, а именно: да се запознаем с реалната картина на българското господство в далеч-ния северозапад в един по-късен етап. През тридесетте години на IX в. България трайно е владяла земите между Лунав и Тиса. Тъкмо те станали сцена на сблъсъците с империята на франки-те. Български надпис от времето на кан Омуртаг (814-831) съ-общава, че тъкмо по време на войните с франките, които водел българският владетел, във водите на р. Тиса се удавил зера таркан Негавониас. Овладяването на севернодунавските земи - областта между Лунав и Тиса, Банат, Трансилвания - започнало при кан Крум с разгрома на аварите, продължило при Омуртаг, а вероятно и след сключването на мира с франкската империя. Унгарските извори (Р. Magister) говорят за Кеан Велики (Kenaus Magnus)

- вероятно българския кан, „дошъл от България", като станал господар на тези земи след Атила и ги зааселил със „склави и булгари" чак до рутените ( руснаците) и поляците. По-късно Салан (внук на Кеан Велики) управлявал земите между Тиса и Средния Аунав, Менуморут (внук на Морут) - земите на изток от Тиса, на север от Марош (Муреш) и на юг от Самош, и накрая третият, Глад, който бил дошъл от Видин (неговият дядо Ахтум, Охтум или Айтон бил кръстен във Видин - Житие на св. Герхард), владеел земите „от реката Керле дн. Кьорьош - ляв приток на Тиса] до областта Трансилвания и до Видин и Зорен [Турну Северин]". Без съмнение Видин като важно средище във вътрешността на страната дълго време е бил отправна точка в усвояването на тези отвъддунавски области.

В началото на 976 г. четиримата синове на българския комит Никола (вероятно об-ластен управител) - Лавид, Мойсей, Аарон и Самуил, възобновили прекъснатата в 971 г. война за независимост с Византия. Почти по ъшрто време от Константинопол избягали детронираният български цар Борис II (969-971) и неговият брат Роман. Борис загинал нелепо по бреме на бягството, но Роман сполучливо стигнал до България. Една късна интерполация в хрониката на византийския писател Йоан Скилица (XI в.) отвежда Роман във Видин. За съжаление това съобщение, което би подсказало важното място на Видин в началото на войната с Византийската империя, трудно би могло да се приеме за достоверно. Едва ли би могло да се допусне, че Роман прекосил диагонално централната част на Балканския полуостров, т. е. голяма част от България, за да стигне до Лунава, където „намерил спасение"! По всяка вероятност авторът на тази интересна добавка, деволски-^ ят епископ Михаил, неправилно е изписал eis bidivn вм. eis bodivav/bodivnv, m т. е. Воден (подобна грешка, но с обратно звучене, е допусната в сигилиона на Василий II от 1020 г., където се чете Bodivns bм. правилното Bidivns- вж. по-долу).

Войната в 976 г., въпреки ранната смърт на Давид и Мойсей, започнала с победи на българите, които продължили да се множат и през следващите години. В продължение на четвърт столетие българското царство (от 987 г. цар Самуил бил едноличен владетел) наложило своето превъзходство над империята на ромеите и напомнило за най-добрите си години. Промяната в отношенията между двете страни настъпила малко изненадващо в последната година на хилядолетието. „През 6508, 13 индикт (= 1000 г.) василевсът [Василий II] изпратил силна войска срещу българските крепости отвъд Хемус. Предводители били патриций Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий. Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав и Плиска и се завърнала невредима и победоносна." Като се добави това, което е премълчал и пропуснал византийският хронист - ромеите покорили и онези български земи, които били разположени на север от Лолен Лунав, картината би била пълна.

Българите били изненадани (или пък не обръщали достатъчно внимание на земите на север от Стара планина?) и позволили на Византия с лекота да промени хода на войната. Имало нещо символично в този поход и неговия резултат: оттук започнало покоряването на България в 971 г., но то за щастие на българите не завършило; оттук започнали и решителните военни действия на Василий II. Наистина до завладяването на България - такива били намеренията на византийския император - било далече. Но не може да се отрече, че инициативата във войната, която четвърт столетие била у Самуил, сега вече се намирала в ръцете на Василий II. Лали българският цар е разбрал промяната, или се е оставил отново да бъде изненадан, но следващата стъпка на византийския василевс била силен сигнал за бъдещето. Според писаното от византийския хронист Йоан Скилица „на следната година", т. е. 6510, 15 индикт, което ще рече септември 1001 -август 1002 г. (най-вероятно през пролетта на 1002 г.), Василий II изненадващо се появил край Видин. Обсадата на града продължила цели осем месеца и едва след това императорът успял „със сила" да го овладее. Но самият Василий II оставил вратичка и За друга възможност. Във втория сигилион, който той издал в полза на Българската, или Охридската архиепископия, се казва: "Заповядваме епископът на Видин да има в градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици, защото тая епархия ми стана най-полезна и предана, като ми отвори пътищата си за страната, та и трябваше тя във всеки случай да получи по-голяма награда и да бъде възвисена над най-добрите". Това открито внушение би могло да се тълкува в смисъл, че определени личности б града (дали само от клира?) са улеснили значително ромеите и едва ли само силата им е позволила да влязат във Видин вероятно към края на 1002 г. По-важното в случая е друго и то е: византийският василевс недвусмислено посочва възловата роля на покоряването на Видин 6 по-нататъшните му действия срещу България: „ми отвори пътищата си за страната". Какво ще рече този израз? Разбрал го е още неизвестният български книжовник, който е преправил летописа на Константин Манаси, или по-точно схванал е правилно ролята и мястото на Видин в хода на войната: „Този цар Василий разби Самуила, царя на българите, и превзе Бъдин и Плиска и Велики и Мали Преслав...". Той е променил реда на събитията, т. е. разместил е двете византийски военни кампании, но е схванал основното: Василий II в рамките на две години завладял българските земи между Стара планина и Дунав, Черно море и вероятно Тимок. Покоряването на Видин, освен че било част от драмата на България, имало двустранно Значение. Първо, то послужило като отправна точка в действията на Василий II на юг срещу Самуил. Той веднага потеглил с войските си по долината на Морава през Ниш - една посока, която трябвало да го отведе във вътрешните области на българската държава. И още през пролетта на 1003 г. той стигнал до Скопие и отново изненадал Самуил, нанасяйки му тежко поражение. От друга страна, завладяването на Видин и неговата област изолирало отвъддунавските български земи (Трансилвания, Банат) от средището на българското царство, оставило ги сами срещу постоянно настъпващите унгарци, които в продължение на няколко десетилетия успели да ги завладеят.

Остава още един въпрос, който трябва да получи задоволителен отговор. И той е: По какви пътища византийските войски са стигнали до Видин и са го обсадили? Възможностите са били

две": Първо, за отправна точка е послужила Сердика (София) и оттам на север, преодолявайки Стара планина, византийците са стигнали Лунав. Тази възможност е само теоретична, тъй като в действителност ромеите е трябвало да завладеят

обпширни български земи, включително Сердика - а това едва ли е било лесно и би било цел на друга кампания, - и след това да

извършат трудния и опасен преход през Стара планина. Лругата възможност е била за предпочитане. Още повече че ромеите са имали готов плацдарм: източнобългарските земи, които са били покорени само година преди това. И Василий II е повел войските си срещу течението на Аунав; покорявайки дунавските градове, той стигнал до Видин, чието завладяване увенчало военните действия на Василий II на север от Стара планина. В края на 1018 г. Василий II завладял последното огнище на съпротива на българите: далечния Български северозапад с център Сирмиум-Срем. С това българското царство било покорено и византийската епопея, увенчана с триумфа на Василий II (1019 г.), завършила. Следващият етап в действията на византийския василевс бил не по-малко важен: приобщаване на покорените български земи към империята; етап, който определял степента на византийското господство и неговата продължителност. Той бил изцяло в зависимост от политическите умения на василевса. А те били не по-малко от военните. Вниманието на Василий II било отправено в три посоки: българското общество и преди всичко неговия елит, гражданската администрация, която регламентирала и ръководела живота на това общество, и църквата, която трябвало да се грижи за душите на българите. Василий II се справил бързо и лесно с първия проблем. Чрез раздаване на дворцови титли и назначения в администрацията на азиатските провинции, твърде често съпровождани със смесени бракове, българският елит се влял във византийската аристокрация. И потънал там за дълго време. Проблемът с административната уредба имал готово решение. Българските земи, разделени на три теми (военноадминистративни единици) - България, Паристрион (Парадунавон) и далечният Български северозапад (Белград, Браничево, Срем) - били присъединени към традиционната византийска система. Византийският император сякаш се погрижил най-много за църквата. С три последователно издадени сигилиона (1019, 1020 и малко преди 1025 г.) той Закрил Българската патриаршия - един от символите на българската независимост - и създал на нейно място автономната от Константинополската патриаршия, но пряко подчинена нему Българска архиепископия със средище в Охрид.

Какво е било положението на Видин в тази нова, напълно различна политическа, религиозна и обществена среда? Първи и най-важен въпрос: в коя от трите теми се е намирал градът? Територията на архиепископията, поне в началните десетилетия, не съвпадала с никоя от темите. Следователно позицията на видинския епископ не би могла да подскаже административното положение на града. При това положение трябва да се търсят други сведения или обстоятелства, които биха разкрили позицията на Видин. По метода на изключването темата България би трябвало да бъде извадена от избора, тъй като Видин едва ли е бил част от нея. Остават Паристрион и далечният Северозапад (негови центрове в различно време са били Срем, Белград, Браничево и дори Ниш). Три от границите на Паристрион са добре известни Стара планина, Лунав и Черно море. Неясна е западната граница, която ни интересува най-много - тъй като от нея зависи положението на Видин. Неясна е, защото липсват сведения. Подобно е положението и с темата, която условно наричаме Български северозапад, особено с нейната източна граница, от чието установяване отново зависи местоположението на Видин.

За щастие разполагаме все пак с едно сведение, което би ни позволило да надникнем 6 съдбините на Видин в онази епоха, която сме свикнали да наричаме византийско господство в българските земи Това сведение дължим на Никифор Вриений (ок. 1080 - ок. 1137/38), зет на император Алексий I Комнин, кесар и автор на незавършено историческо съчинение. Като описва въстанието на българите през 1072-1073 г., Вриений отбелязва, че българите разграбили „[тема] България; били разграбени също Скопие и Ниш; в бедствено положение се намирали Сирмий [Срем] и земите, лежащи около река Сава, и градовете по Истър [Дунав] до Видин". Няма съмнение, че областта около Срем, Сава и градовете по Дунава на изток от Белград са били обединени в една тема - Българския северозапад. Видин е посочен като гранична точка на темата. Въпросът е: Къде се е намирал Видин - на територията на Северозапада или на Паристрион? Все пак фразата на Никифор Вриений -това е литература, а не цитиране на документи с административен характер - като че ли оставя Видин извън описаната територия. А това го поставя в пределите на Паристрион и може би прави от него най-западната точка на темата.

Твърде малко са сведенията за Видин през гпоба столетие и половина. Те са свързани, както би могло да се очаква, с военни действия. Анна Комнина съобщава, че около 1114 г. Видин бил място на последното стълкновение между куманите, които нахлували 6 юж-нодунавските земи, и Византия. Ето какво пише византийската принцеса: „Някакъв чобек дошъл откъм Лунаба и съобщил, че куманите са преминали [реката]. И императорът, без да се баби изобщо, събрал наличните бойници и тръгнал към Лунаба. Но като стигнал бъб Видин и не намерил варварите, които, когато се научили за пристигането на самодържеца, успели да преминат обратно реката, той веднага отделил смели войници и им заповядал да започнат преследване на варварите. Войниците преминали Истъра и тръгнали веднага подир тях. И те ги преследвали три денонощия, но когато видели, че куманите преминават със салове една река, течаща отвъд Дунава, върнали се при самодържеца, без да свършат нещо". Петдесетина години по-късно, през 1166, Мануил I Комнин започнал военна кампания срещу унгарците и изпратил една от своите армии на север от Лунав, която преминала реката при Видин. Като добавим писаното от арабския географ Идриси (XII в.), че Видин бил „голям град на Дунав", сведенията ни се изчерпват.

от книгата "Видин Кратък исторически очерк"