Да не е луд ...

Петък, 10 Декември 2010 03:43

Написано от ivailo

ДА НЕ Е ЛУД
Петър СЛАВИНСКИ

***
Според тогавашни турски източници, във Видин пристигат около четири хиляди унгарци, между тях жени и деца. На следния ден – 22 август 1849 година, през Калафат идва и Лайош Кошут. Откъм Сърбия са дошли осемстотин бойци от полския легион на генерал Бем и петстотин италианци на полковник граф Монти.
Лайош Кошут бил “по достойнство” приет от управителя на Видинската крепост Мехмед Зия паша. Той го приветствувал като гост на султан Абдул Меджид, когото смятали за враг на Хабсбургите. Настанили Кошут в голямата къща на финансовия началник на санджака Дефтер ага, която се намира близо до “Болярска”.
В края на август в града били събрани седем генерали, петстотин офицери, около четири хиляди подофицери и войници, четиридесет бивши депутати в унгарския парламент, шейсет жени, италианска военна музика и цигански оркестър. Войниците били настанени в палатки по мегдана “Ташкюпрю” – на долния край на “Болярска”. Но много от войниците и офицерите измрели от появилата се тифусна епидемия. Погребвали ги в близкото Ружино гробище... Сухите цифрови данни на турските източници от това време оживяват при описанието на унгарските коне и на амунициите им. Турците били възхитени от тях. И поради смъртта на много от офицерите и войниците при епидемията, те успели да придобият петстотин коня.
На 16 септември 1849 година султан Абдул Меджид най-после взема решение да отхвърли нотите на Русия и Австрия за екстрадирането на революционната войска. Но едновременно с това нарежда турските власти да налагат на емигрантите исляма, за да станат турски поданици. През септември приели мохамеданството трима от генералите, деветдесет и пет офицери и около двеста подофицери и войници унгарци. Помохамеданчили се и двеста поляци и италианци. А за упорствуващите Високата порта най-коварно си закрива очите пред австрийския императорски пратеник генерал Хауслаб, който идва във Видин да обяви лъжливи условия за връщането на унгарците в родината им. И Хауслаб успява да натовари на шлепове около три хиляди от емигрантите и да ги върне в Унгария. По-нататък австрийският двор оказва натиск върху султана да отстрани емиграционната войска от Видин, защото градът е в почти непосредствена близост до унгарската граница. На 29 октомври напускат Видин поляците на генерал Бем и двеста и петдесет италианци, които тръгват през Галиполи за остров Сардиния, водени от граф Монти. На 3 ноември последен тръгва за Шумен Лайош Кошут с останалите около хиляда и седемстотин бойци.
В мемоарната си книга “Дневник от Турция” бележитият актьор от Будапещенския национален театър Габор Егреши пише: “Видин е не толкова крепост, колкото твърдина, изградена в низината... Отсам вратите на вътрешния град тесни криволичещи улички водят между дъсчени огради, високи по две – три стъпки, и плетове, замазани с кал и неваросани. По оградите тук – таме се забелязват затворени врати. Страхотна немотия навред... Тук къщите не са наредени според улиците, а улиците извиват според капризите и произвола на сградите. Къщи, които да лежат на улицата, има рядко, а и те са с гръб навън...”
По-нататък описва как между къщите съществува истински лабиринт от скривалища, тайни отвори, тъмни килери, криволичещи коридори и задни малки врати, през които можеш да обиколиш целия град, без да излезеш на улицата. Малките вратички, през които става общуването със съседите, ясно показват, че през тях в случай на голяма опасност подгонените могат да изчезнат пред очите на турците. От друга страна, тези малки скрити врати били удобни за тайни съзаклятия, “тъй като местните християни, поради религиозното им и политическо положение, са принудени често на такива съзаклятия”.
Егреши разказва как унгарските емигранти забелязали дълбоката привързаност на българите към русите. Единодушно те твърдели, че виждали почти във всяка къща портрет на руския цар, украсен с лентички и цветя. Според тях българинът всеки ден се молел като пред икона за по-скорошното идване на русите. Авторът подхвърля, че “българите смятат московския цар за второто лице на бога или за малкото братче на Христа”!
По времето, когато австрийският император е настоявал да му бъде предадена емиграцията, а падишахът прави усилия да я помохамеданчи, положението на унгарците било много влошено. Те гладували. Епидемията покосила повече от триста човека. За да бъде облекчено положението на бедствуващите, Габор Егреши замислил да устрои театрално представление с входни билети. Създали хор. Но турците забранили представлението да бъде изнесено публично. Трябвало да го устроят в частен дом и със съкратена програма. Това е станало на 30 октомври 1849 година и се смята за първото театрално представление изобщо в България. За него Егреши пише: “Между слушателите бяха един англичанин, който е пристигнал тези дни /навярно става дума за революционера Гуйон/, още Томсън, Каросини, Зефри, жената на генерал Дембински и един представител на пашата. Нашите народни песни много харесаха на англичанина и на турците. Представителят на пашата, без да разбира нито дума унгарски, следеше с напрегнато внимание представлението, тъй като такова нещо той никога не бил виждал и чувал. През време на декламацията се увлече толкова в гледането, че очите и устните му, цветът и чертите на лицето инстинктивно променяха вида си според изразите – за едно малко забавление на Томсън, който седеше срещу него. Когато обаче декламирах “Лудият” на Петьофи, тогава на турчина му стана премного! Чертите на неговото лице отначало се разкривяваха, както изисква декламацията, след това обаче признаци на известно подозрение и загриженост видяхме по него, докато изведнъж той стана от мястото си и през вратата изтича навън. Като гледал смутен декламатора, не знаел какво да мисли за него: дали е луд, или го е хванал бяс! – Това разказвал с ужас в стаята на турския офицер, който беше дежурен около Кошут.”
Представлението, навярно е станало в къщата, където е живял Лайош Кошут /по-късно къща на Янаки Шекерджийски на улица “Йосиф” I/.
(със съкращения)
Из книгата “Родът Шишмановски”