И след 60 години емиграция България живее винаги в сърцето ми

... казва един истински българин Генчо Нанков от село Извор махала

Случайността ме срещна с този истински българин – Генчо Данчов Нанков. Дошъл, както прави всяка година от 1992 г. насам, да види родния край - село Извор махала, Кулско и България, да посети гроба на своята майка и своя баща и дядо.

Макар и вече на преклонната 80-годишна възраст той поразява със своята енергичност и духовност. Не може да не го забележи човек – с голям побелял и засукан мустак, като на старите българи, със своя дървен бастун. Той носи на главата си неизменно своята синя шапка, на която е избродирано българското знаме във формата на сърце и е написано България.

Заговаря всеки, с радост изслушва всеки, който има какво да му разкаже. Най-много се радва на децата и младите хора, на тези които са будни и знаещи.

Всяка година той идва в своята родина от далечна Америка със своята съпруга Хилдегард. Усмихнатата, лъчезарна 74-годишна жена, говореща с акцент български, е жадна да опознае и научи повече за родината на своята майка, за родния й град Казанлък и историята на родния й край.

Интересна е съдбата на българското семейство Генчо и Хилдегард Нанков, които са заедно вече 38 години.

Политическият емигрант Генчо Данчов Нанков е роден на 28 декември 1932 г. в с. Извор махала, Кулска околия. За пътя на емигранта разказва с болка и тъга, с мъка и от позицията на 60-годишното емигрантстване със самоирония за това, което е изгубил и спечелил в своя живот.

Роден в типичното селско семейство от началото на 20 век, като дете израснал в колиба в полите на връх Връшка чука, помагайки на полето на майка си и баща си, често бил овчарче. Докато момчето станало младеж и ученик в гимназията „Христо Ботев” в Кула.

В смутната 1950 година, когато в страната се извършва колективизацията на селското стопанство, семейството на Генчо е сред богатите в Извор махала – баща му имал 114 дка земяи гора и бил обявен за кулак, защото отказвал да влезе в новото ТКЗС. Така семейството станало кулак и народен враг. Клеймо, което 19-годишният младеж трудно понасял.

Генчо е един на майка и баща, няма си нито брат, нито сестра. Баща му останал от тригодишен сирак, защото неговият баща бил убит в Балканската война и така и не се завърнал в родния дом. Той, майка му, баща му, били силно привързани към земята, затова и не искали да се разделят с нея и да влязат в стопанството. Следват насилие след насилие, среднощни арести в общината в Кула.

Бой и изтезания, стигнало се дори до чупене на кости и смъртни заплахи. С една едничка цел – баща му да подпише и да влезе в стопанството с инвентара, животните и земята си.

Докато милиционерите изтезавали в мазето баща и син, майката работела на полето и допълвала семейния бюджет като шиела на хората, каквото помолят, на старата си шевна машина „Сингер”.

Генчо с много болка и мъка си спомня за 1952 година. На няколко пъти младежът го затварят в мазетата на милицята в Кула.

19-годишният младеж го обвиняват в политическа дейност и заговор срещу комунистическа власт. Защото го хванали да слуша радио “Свободна Европа” и после да разяснява на съселяните си това, което е чул – за Корейската война, за Южна и Северна Корея. 60 години по-късно все още старият емигрант потръпва, когато си спомня и споменава името на милиционера Петър Стоянов, известен тогава под прякора Циганина. Не пести епитети си към него. „Звяр беше. Измъчваше ме с голяма жестокост. Когато ме затвориха за втори път той ми стъпи на врата, а аз бях хвърлен долу на цимента в мазето на Кулската милиция. Чизмите му имаха кабари, които и днес, 60 години по-късно, ги чувствам как се забиваха във врата ми”, връща се в миналото Генчо.

„Главата ми се люшкаше като зелка от жестокия побой и изтезанията на този звяр. Два дни ме държаха в мазето и измъчваха, заливаха с вода. Искаха да им кажа знам ли нещо за участието на вуйчо ми, който бе обвинен, че е член на нелегална организация, помагаща на Титовите комунисти в Югославия. Аз не знаех нищо за организацията, но те не ми вярваха и ме измъчваха. Изведоха ме през една нощ на река Дунав и ми казаха, че това е последният ми ден живот и ще ме гръмнат и хвърлят в реката да ме изядат рибите. Чувствах цевта на пистолета опряна на тила си. На следващата нощ ме заведоха на моста към Връшка чука и ми бяха вързали очите с кърпа, провесиха ме над реката и отново ме заплашиха ,че ще ме убият. Но аз не знаех нищо за тайната организация и след няколко дни ме пуснаха. Но ме поставиха под домашен арест. Забранено ми бе да излизам от дома и дори на нивата не можех да ходя.

Като днес си спомням, продължава разказа си Генчо, деня 7 май 1952 г. Тогава взех решение да напусна България, да избягам. Не познавах никого и тръгнах. Само с личната си ученическа карта в джоба и няколко лева в портмонето. Тръгнах така както бях на нивата, където ме бяха изпратили да чистя паламидата на житото. А нивата ни до границата.

Имаше два реда бодлива тел, но и едно дърво- като кюнец право и бодливата тел го заобикаляше. Качих се на дървото, залюлях клона, на който бях, няколко пъти и се прехвърлих над мрежата. След години разбрах, че още същия ден, когато в милицята са разбрали как съм избягал, дошли и отсекли дървото. Така се оказах сам без нищо и никой в Титова Югославия – пак при комунистите. Попаднах в затвора и изведнъж там ставаш добър, когато изпълняваш заповедите, които титовите комунисти ти възлагат и лош, ако откажеш.

Въоръжиха ме, сърбите и на няколко пъти ме прехвърляха през границата с България нелегално и изпълнявах каквото ми кажат задача. Държаха се добре с мен. Стоях около 1 година време в Югославия между лагера и затвора и малко на свобода. Заедно с мен бяха още трима българи и понякога ни разрешаваха да работим за частни лица. Тримата често минавахме границата, бяха ни подбрали една група по-интелигентни гимназисти. Задачата ни бе да обходим района Кюстендил – София и да набавим информация къде е разположена военна сила, какви армейски части има там, къде са разположени пътищата към казармите.

Ние бяхме трима българи – Алекси Алексов от Кюстендил, който вече е покойник, Караджов, емигрира във Франция и не зная дали е жив още и аз.

След Югославия избягах нелегално за Австрия. Но ме хванаха и ме върнаха 3 месеца в сръбски затвор в Сръбска Митровица. После англичаните ми дадоха виза за Триест – неутралния град в Италия. Прехвърлихме са там. Не стояхме дълго. Живеехме в лагер, казарма на Мусолини, бяхме много хора в нея, през 1953 г. След това американците – посолството им в Триест, ме питаха къде искам да отида. Аз като европеец исках някъде в Европа, но в Германия не приемаха, защото нямаше къде да се живее в след военна Германия.

Казаха ми, че ако постъпя в Американската армия и служа 5 години, ще стана американски гражданин. Така и направих, съгласих се и след 14 дни бях в американска военна униформа в Западна Германия”, приключва разказа си Генчо. В Германия се запознава с бъдещата си съпруга. На гости за Нова година в българо-немско семейство го завежда негов втори братовчед. Там се запознава с Хилдегард – дъщеря на българка от Казанлък и немец. Родителите на жена му се оженили в Казанлък. Баща й бил 20 години инженер в България в Долината на розите, оженили се и се родила дъщеричката Хилдегард през 1938 г., най-малката от четири деца. Когато детето било на 4 месеца – през декември 1938 г., напуснали България, защото всички немци ги извикали да се приберат в Германия, разказва съпругата на Генчо. Тя има един брат Кирил и две сестри –Кина и Милка.

След Германия за Генчо Ненков идва Америка.

Генчо заминава за Южна Каролина, където служи в американската армия 6 години и 6 м. След завършването и излизането от армията заминава за Германия и там се жени – вече като американски гражданин и български невъзвращенец. Днес и Генчо, и Хилдегард имат двойно гражданство-българско и американско. Имат 49-годишен син – Данаил и американска снаха. И синът, и снахата, и семейство Нанков живеят в щата Ню Йорк, в град Рочестър.

Бързо се изнизали годините – първо Генчо работил тежка работа в циментова фабрика, а после 30 години карал градския рейс в градчето, където днес живее. Съпругата му работила преди да се пенсионира ката дизайнер на текстил.

Като пенсионери семейство Нанков се местят в малкото селце Милтън, в което живеят 14 000 души, близо до град Рочестър.

Харесва им тихият и спокоен селски живот в американското село, та нали Генчо е селско момче, смее се той и засуква мустак, разказвайки за пенсионерските си години.

„Много е хубаво американското ни село, различно от бедното днес и запустяло родно българско Извор махала. В американското село всичко е зелено, хубаво, подредено, тревата подстригана, зеленина и едноетажни къщи. Моята е на площ от 16 дка, хвали се българинът и разказва как в семейството пазят българските традиции във всичко. За да съм здрав, смее се Генчо, всеки ден ходя пеша 5 км от дома си до центъра на селото, където се събираме старци като мен на раздумка и пием кафе”.

Плаче му се, когато разказва и спомените му изведнъж бягат от Америка и американския дом в родното Извор махала. Когато си идва за първи път след бягството в България през 1992 г., баща му вече е починал, а майка му е тежко болна. „Нещастната ми майчица, така и не ме позна, не разбра, че съм нейният син. Тя преживя много, беше интернирана години по лагери, нали беше майка на беглец, на враг на народа. Когато я видях много плаках. А тя, горката, вече не виждаше, така и не позна детето си. Почина след това 2004 г., мир на праха й.”

Носталгията по родния край е страшно нещо, продължава Генчо, затова и влага доста пари да ремонтира родната къща на село, но от години там никой не живее. Адресната регистрация на семейство Нанков е с. Извор махала. Там днес живеят около 140 човека. Миналата година искали да гласуват за кмет на селото и дори Генчо искал да се кандидатира, но законът не му позволил. Та нали не е живял пет години в селото, смее се Генчо и казва: „Ето пак законите са против мен, дори днес в демократична България”. Не успял и да гласува за сегашния кмет на местните избори. Жена му била в избирателния списък, а него го нямало.

Генчо се тюхка, че годините минават и законите са непрекъснато срещу него. Така, когато бяга - бяга от несправедливата Димитровска конституция. Днес уж демокрация, а избирателният закон пак срещу него. Няма оправия.

В първите години докато си върне българското гражданство – само неприятности, но всичко това е ми- нало. Проблеми с новите документи - кой чужденец, кой българин, после с визите и така, но това е животът мъдро заключава Генчо. И бърза да сподели, че е един от основателите на сп. „Борба”, издание на Българския национален фронт. Т.е. издание на българската емиграция.

Писал е много материали в списанието. “60 години плащам членски внос и ние, старите емигранти, поддържаме списанието финансово. То е безплатно за всеки, който иска да го чете, затова и го финансираме, кой колкото иска и може – разказва Генчо. – Членският внос е 30 долара годишно. Може и повече пък и много хора-емигранти, които починаха и нямаха наследници, дариха парите си на сп. „Борба”, за да го има”. Последно писал материал против поповете и владици агенти на ДС, но не го отпечатали. Редакторът на списанието Паприков му казал: „Знам, че си войник от американската армия, но не обявява и война на Църквата”.

България от 90-та до сега е отишла напред. По-чисто е, но има още дълъг път, тюхкат се Генчо и неговата съпруга, в отговор на въпроса как им се вижда родината днес. Но много от нещата, които виждат, ги карат да им се плаче, не скриват разочарованието си семейство Нанков. Възмущават се на факта, прочетен в българската преса, че всеки 11-ти български мъж е алкохолик. А през царско време нямаше такова нещо, казва Генчо и си спомня за пословично трудолюбивия български мъж, глава на семейство, който от сутрин до късно е на нивата и прави всичко за рода, за семейството и децата. Боли го, когато гледа в България 14-15-годишни момичета да играят билярд и пият бира по цял ден, да е мръсно, пътищата да са лоши, автобусите – остаряли, в селата да няма лекар и магазин, болницата в Кула да е затворена.

„Оставиха хората да умират като бездомните кучета. Колко човека са останали живи, докато отиде линей- ката да го вземе и превози? Всички в България казват и се оправдават, че няма пари.

След 60 години това виждам в родното село и родината. Аз няма да съм жив още 60 години. Но се плаша от многото цигани, които виждам и от циганията навсякъде. Чувам, че „само глупавите хора работят” и виждам много българи да седят на пейки и да пият. Много жалко е това”, клати глава Генчо. Той е написал досега 60 стихотворения, издадени в книга „Животът е борба”. Написал е и книга за историята на родното село – „Извор махала в полите на Връшка чука”. Издал я и подарил на всяка къща в селото по една бройка, за да знаят хората своя род и произход.

„Когато идвам в България се радвам, има тръпка. Но когато напускам моята родина и тръгвам за Америка, е тежко. Затова тогава моля всички: „Не говорете с мен”. Мъката е страшна. Плаче ми се. Емигрант не бива да плаче, но какво ми е на сърцето, не питай”, продължава разказа за своя житейски път Генчо. През погледа на един емигрант какво трябва да промени българина в съзнанието си, питам 80-годишния емигрант. Той засуква мустак и отговаря: „Не може да се промени съзнанието му, то става много бавно и трудно. Цар Борисовият българин го няма вече”.

„Заклет царист съм – споделя политическите си възгледи Генчо. – От началото съм бил със Симеон, с Царя и съжалявам, че изгуби и не успя да изпълни своята мисия. Той имаше добри идеи, но законите бяха против него. Българинът днес не е Цар Борисовият българин. Царят не можа да доведе в България нито един от нас, от политическите емигранти. Направи правителство с хора, които не ги познава. Поиска да направи нещо, но магарето тегли каручката с 4 колелета, а много хора теглят колата назад - какъв успех ще имаш – прави анализ на управлението на Симеон Сакскобургготски Генчо. – Дойде с идеята да помогне да спаси България, а тези непознатите му забиха нож в гърба”.

С носталгия продължава разказа си за онзи българин, който той нарича Цар Борисовия българин - трудолюбив и хвърлящ се на нож за спасението и възраждането на България. Възмущава се от новоизлюпените политици и от тези, които създадоха политическата формация „Другата България”. „На българите в чужбина им е дошъл нов бръмбар в главата да правят партия и то наречена „Другата България”.

Та България си е една – където от край време са живели нашите деди и прадеди, нашите бащи и деца. България е една – друга няма, знамето ни е едно – макар и днес малко голо. Символът на България е нашият герб с лъв и короната, това, за което нашите предци проляха кръвта си и дадоха живота си. И когато в една държава се подменят в годините ценностите, когата има и „Друга България”, когато гербовете са подменят от корони с петолъчки и обратно, е жалко.”

„Аз вече остарявам и затова и не страхувам от смъртта. Сега ходих до селското гробище в Извор махала. Вдигнах и почистих паметника на дядо ми и баща ми. Сложих и моя снимка, макар че не е редно. Решил съм да ме погребат тук, на село, ако умра в България, а ако е в Америка – да ме кремират и да донесат праха ми в родното място. Ето го паметника – показва ми го на снимка и продължава – чака ме до последния ми ден”. Със смях и ирония показва надписа “Генчо Нанков р.1932 г. - 20...”.

Чака ме моят паметник и кой, ако не аз, да се погрижа за това, обобщава историята на своя живот Генчо.