Най-скъпият килим

Денят е 17 юли 1937 г. - третият ден от т.нар. Свети горещници - Денят на Св. Великомъченица Марина. Термометърът показва около 40° по Целзий. От двете страни на железопътната линия във Видинската равнина, напети жътварки и жътвари сръчно въртят паламарките, прибирайки тежкия клас на златното жито. Покрай тях профучава пътническия влак София - Видин и жътварките със завист споделят: „Добре са онези, които седят и се возят, без да му мислят за тежката жътва..." Но, едва ли са прави. Поне що се отнася до онези пътници, които са седнали в София преди единадесет часа във вагоните, за да слязат в късния следобед в крайдунавския град на големия завой на реката.

Огромният парен локомотив с грохот спира на няколко метра от козирката пред перона на гара Видин. От корпуса на черната машина със свистене изригва огромен облак бяла пара, сякаш чудовището е чакало само мига да спре, за да освободи нажеженото си тяло от стотици атмосфери налягане . . .

След спирането, началник-влакът с пронизителния вой на железничарската си свирка (подобна на полицейската - б.а.) силно обявява:

- Гара Видин - последна спирка на влака!

Вратите на вагоните се отварят и стотици пътници, с омърлушени лица и изнурени от силния пек и продължителното пътуване, се отправят към изхода на гарата. Десетина хамали, нарамили леките, направени от камъш самари, се втурват към перона с надеждата да припечелят някой лев от пренасянето на тежкия багаж.

От третокласните вагони слизат селяни със шарени торби, преметнати на рамо, плетени кошници и чичковци с дамаджани и дисаги, като всеки се оглежда за своите посрещани. От второкласните купета слизат по-добре облечени граждани, явно чиновници с по-солидно положение, ако се съди по модерното им облекло. От първокласния вагон, с тежка походка слизат двама господа с папионки и бастунчета и две дами, които явно познават града, защото уверено се насочиват към „доайена" на видинските файтонджии Георги Луцов. Неговият файтон винаги блестял, като току що лакиран, а конете бели лъснати и сресани, окичени с големи червени топки и ресни по челата. Компанията се качва на файтона и той ги понся по калдъръмената улица, под мелодичния припев на звънчетата, с които са накичени конете, препускайки в тръст по неравния път. Това са двама от най-известните видински адвокати - Евстати Попов и Димитър Станишев. Те са защитавали свой клиент във Върховния съд, но са взели със себе си и жените си, за един по приятен воаяж до столицата.

На перона остава само един, много висок, строен, около 40-годишен човек, с широка спортна риза, широкопола панамена шапка, стиснал димяща елегантна лула между зъбите си. До него стоят два огромни кожени куфара, по които са залепени етикети с имената на много хотели от различни столици на света и най-много от арабските страни! Човекът разговаря с началника на влака, който му „обяснява" с ръкомахане, сочейки хотела по посока на р. Дунав. Един здрав хамалин слага куфарите на самара и се отправя към хотел „Европа".

Пред входа на хотела ги посреща млад мъж на около 27-28 години със спортна фигура на щангист или на боксьор. Със среден ръст и с много силни ръце, сякаш били излети от чугун. През разкопчаната наполовина риза се виждат косматите му гърди. От буйната му коса няколко кичура падат по челото му и заедно с модерно подстриганите мустачки, придават особен чар на одухотворените му тъмно-кестеняви очи.

В отсъствието на собственика на хотела, този младеж изпълнявал всички функции-управител, администратор, прислужник, касиер, информатор, пиколо и гид. И с всичко, с което се захващал бил в стихията си.

Гостът, като не видял характерния за западните хотели надпис - „офис - администрация" и други служители, бръкнал в джоба си и подал на младежа малка подвързана книжка на която пишело: „USA - PASSEPORT".

Драган -така се казвал младежът, поел паспорта и с интерес започнал да прелиства страниците му. Направило му впечатление, че американецът е обиколил почти всички страни от близкия Изток, а според последната му регистрация в хотел „PRESIDENT"

в Цариград, където престоял 30 дни, идва направо във Видин, без да се е отбивал в София!

Държейки паспорта, Драган се обърна към американеца на правилен английски език:

- Мистър Роджърс, какво Ви доведе чак в нашия град, на края на България?

Силно изненадан американецът го погледнал изпитателно в очите и отговорил на въпроса с въпрос:

- Къде сте научили така добре английски език.

- Бях четири години дървосекач в Канада, отговорил Драган.

- Канада ли! Браво, тя е много богата страна и вие сте сгрешили, че сте се върнали. Като пътувах с влака видях в каква бедност живеете тук. Хората жънат нивите със сърпове, както е било преди 50 години в Канада и Америка. Вие сте видели, че там жънат с модерни машини, с комбайни и всичко става много бързо. Могли сте да поработите там, да спечелите добри пари и да сте започнали собствен бизнес!

Драган сгърчил чело и с достойнство каза на американеца:

- Моята България може да е бедна, но от тук до Америка и обратно не видях по-хубава страна от нея.

Видял решителния израз в очите на Драган, американецът бързо преценил, че по-добре е да има в негово лице приятел, защото едва ли ще може да намери в този див край друг човек, който да говори английски.

В същия момент американеца подал доста едра банкнота на хамалина за двата куфара и го освободил. Драган учудено вдигнал вежди размишлявайки - „20 долара за някакви сто метра от гарата до хотела!". Инстинктивно усетил, че американецът не е дошъл във Видин, за да раздава долари на хамалите, а някаква сериозна причина го е довела на другия край на света.

Отваряйки паспорта, Драган любезно казал на госта:

- Тъй като работата ми е такава, много Ви моля да кажете с каква цел сте във Видин? Ако все пак полицията се поинтересува, да зная какво да кажа! Освен това ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен при престоя Ви в нашия град.

Вместо отговор, американецът попитал:

- Има ли друг човек в града, който да говори английски? Драган отговори:

- Само още един човек във Видин знае английски, той е учител, но преди два дни замина със семейството си на курорт във Варна. *

Американецът се усмихнал любезно, бръкнал в джоба си и подал на Драган изящна визитна картичка, заедно с две 50-доларови банкноти.

В паспорта, както и във визитната картичка името било едно и също: „Дъглас Фицджералд Роджърс". Във визитната картичка под името било написано: „Агcheolog".

- Мистър Роджърс - казал Драган - във Видин едва ли ще намерите толкова много забележителности, които могат да заинтригуват един американски археолог.

- Господине - отвърнал Роджърс, Вие сте били в Канада и би трябвало да знаете, че бизнесът е онази сила, която движи и направлява поведението на хората и цялото общество. А бизнесът е истински само тогава, когато при двустранните сделки се получава финансова изгода и за двете страни.

В главата на Роджърс сигурно се е въртяла мисълта на Франклин, че войната е грабеж, а търговията е измамничество, но той с особен акцент подчертал пред добродушния видински младеж, че ще има „двустранна изгода" и то много добра, ако той прояви разбиране към неговата мисия във Видин ...

- Аз съм пропътувал хиляди мили, не за да съзерцавам „Баба Вида", джамиите, рововете и блатата около града, а за да направя една изгодна сделка, от която ще спечелят всички - аз, Вие, продавачите и всички ангажирани в нея.

Хитрият „археолог", след като обикалял града надлъж и шир, застоявайки се най-много пред джамиите и подпитвайки, знаели някой английски език, вечерта се върнал капнал от умора в хотела. Заварил Драган да попълва адресни карти на една маса в коридора. Седнал до него и мълчаливо го наблюдавал, пушейки с лулата си.

- Искате ли нещо? - не изтърпял мълчаливото му присъствие Драган.

Давайки си вид на абсолютно безразличие, Роджърс попита:

- Коя точно е джамията на Пазвантоглу?

Изненадан от въпроса, Драган вдигна глава и изпитателно го изгледа.

- Заради нея ли сте дошли чак във Видин?

- Между другото и за нея.

Той обяснил на археолога къде точно е джамията и, че ще я познае, понеже вместо полумесец на минарето има сърце. Уведомил го също, че ако желае, може да му намери хора, историци, да му обяснят всичко за джамията и сърцето.

Роджърс с досада махнал с ръка и казал: "...Не ми трябват. Аз сам ще Ви обясня всичко. Знакът на минарето на джамията не е никакво сърце, а староегипетски знак на сила и мощ. Казва се „алем"... Турците имали обичай понякога да украсяват с него дръжките на знамената си, а Пазвантоглу го окачил на върха на джамията си. Нека и самият аллах да види неговото могъщество и власт на земята... Но защо тази джамия-е затворена?" (СяровД., „Виденията на скитника", Н.К. София, 1967 г, стр. 57).

Разбрал, че няма друг на когото би могъл да разчита, американецът след дълго мълчание, глухо процедил на Драган:

- В Канада сте се научили да говорите английски, но не знам, дали сте се научили на изкуството да мълчите, когато трябва!

Лицето на Драган стана сериозно и предусещайки някаква неясна опасност търпеливо отвърна.

- Умея да мълча, разбира се, ако не се искат от мене невъзможни неща.

- Не е кой знае какво. Ще ми помогнете да разгледам джамията на Пазвантоглу. Ще-намерите кмета на турската община и ще го накарате да я отвори и ще ми превеждате в разговорите и преговорите с тях!

Знаейки опита на колонизаторите в Америка, че аборигените са спечелвани с евтини подаръци - пушки, огледалца, мъниста, кибрит и „огнена вода", Роджърс прилагал богатия „опит" и в Ориента. Само, че заменил дрънкулките с тлъсти пачки от зелените банкноти.

- За всички услуги ще ви възнаградя добре, казал Роджърс на Драган. Бръкнал в джоба си и подал четири едри банкноти на изненадания хотелиер.

- Това е само аванса. След като свършим всичко ще ви възнаградя богато - казал американецът. Освен това, трябва да се успокоиш и да престанеш да ме гледаш подозрително. Аз не съм шпионин, а археолог - антиквар. Искам да закупя един стар килим, подарен преди повече от сто години от турския султан Селим III на Осман Пазвантоглу. Знаеш, че страстта на антикваря към антиките е по-голяма от тази на пушача към цигарите...

Това успокоило окончателно Драган, а и прибавените още няколко едри банкноти като „аванс" от американеца, надхвърляли неговата 6-месечна заплата!

На другия ден Драган осигурил кмета на турската община Фуад, на срещата с Дъглас Роджърс в самата джамия на Осман Пазвантоглу.

Кметът, сравнително млад човек, с хитри лисичи очи, започнал да обяснява на гостът старинната дърворезба и сложните плетеници, изтъквайки, че са дело на майстори - българи...

Американецът нетърпеливо го прекъснал и помолил да отворят всички кепенци на прозорците, за да влезе светлина. Когато станало светло, американецът с голямо разочарование попитал кмета:

- Само с това ли постилате джамията? Кметът, някак засрамено и гузно от жалката мизерия с прострените три - четири про-късани черги отвърнал:

- Да. В тази джамия много отдавна не се извършват никакви молитви.

- А нямате ли някоя друга, по-голяма постелка, за по тържествени случаи, която да е закривала целия под на джамията?

Кметът учудено изгледа американеца и твърдо му отговори:

- Не, и никога не е имало друга постелка за тази джамия, освен рогозки и тези черги!

Това изявление на Фуад, изкарало Роджърс от кожата му и той забравил, че не е в Америка, а в една „дива и изостанала страна", както е възприемал България и изкряскал пронизително:

- Аз пък ще ви кажа, че имате и затова съм пристигнал чак от Америка, за да я видя!

Фуад вдигна неразбиращо рамене и с учуден поглед, казал със студен глас:

- Кажете в края на краищата какво търсите, за да ви кажа имаме ли го или не.

Роджърс задъхано, като автомат изстрелял цял монолог:

- Търся един килим, щом като толкова искате да знаете. Лично султан Селим III е подарил този килим, заедно с много други подаръци на Осман Пазвантоглу, по повод примирието, сключено след трите дълги войни, които са водили. В това съм сигурен, защото го научих в Цариград, иначе не бих тръгнал на такъв далечен път, ако не беше така...

Фуад изслуша дългата задъхана тирада на американеца с изблещени очи и тихо каза:

- В Цариград, само Аллах знае какво са Ви лъгали, но тук няма никакъв килим и аз нищо не съм чувал за него. Освен това, джамията е построена в памет на Омер, бащата на Пазвантоглу - посечен от същия този султан, така че не ми се вярва да е изпращал подаръци на сина му . . .

- Вие нищо не разбирате от политика, защото сте много млад

- прекъсна го Роджърс. Когато интересите на държавата налагат, султаните бързо забравят за довчерашните си врагове и стават първи приятели с тях! Аз лично прочетох в архива на султана за този килим. Там са описани точно размерите му и хората, които е трябвало да го връчат лично на Осман Пазвантоглу във Видин, от негово име. Килимът е бил с такива размери, че да застеле целия под на джамията.

Фуад обидено тръснал глава и отсечено отговорил на американеца:

- Аз вече Ви казах, че такъв килим никога не е имало. Ако е имало, първи щях да зная аз. Ще гледате ли други неща в джамията, защото имам и друга работа и трябва да затварям.

Роджърс го изгледал с пламтящи очи и гневно просъскал:

- Никъде няма да ходим. Още не сме свършили разговора. Искам от Вас още утре да съберете тук, всички живи пазачи на джамията, всички общински съветници и най-старите турци във Видин, за да ги разпитам лично.

Кметът на турската община гневно отказа:

- Няма да свиквам никого. Аз не мога да откъсвам хората от работата им, за да ги разпитват за празни и глупави неща?

Почувствал решителния отказ на турчина, Роджърс не можел да си позволи да изгуби битката, след като вече е „достигнал до Рим ..."! Той бръкнал в джоба си, извадил дебела пачка с долари и примирително казал на Фуад:

- Разбирам, че сте прав. Вземете ги, за да платите на хората, които ще се губят от работата или ще ангажирате през свободното им време.

Фуад погледнал дебелата пачка със светнали очи и веднага преценил, че парите в нея са поне за дневната надница на 200 души. Той щял да прецени, на кой колко ще даде и дали ще даде изобщо на правоверните, като ги призове в джамията. Поел пачката и казал примирително:

- Добре! Щом като толкова настоявате, утре привечер в 6 часа вечерта всички ще бъдат в джамията. Мистър Роджърс доволно отсякъл:

- Съгласен съм!

Стиснали си ръцете и се разделили, като Роджърс започна мъчително да брои часовете до новата среща, която трябвало да бъде крах или триумф на надеждите му...

В уречения час на другия ден около тридесетина души дошли в джамията на Пазвантоглу. Един от общинските съветници влязъл последен, водейки под ръка едва пристъпвайки, подпирайки се на тояжката, своя 101-годишен баща-дядо Яшар. Разпитали всички до един. Никой нищо не си спомнил за такъв килим - нито пазачите, нито по-възрастните турци. Когато преводача зададал въпроса на дядо Яшар, той се изправил от ъгъла до стената, където бил клекнал и пристъпил към кмета с наведена глава, казвайки със слаб глас:

- Имаше такъв килим и баща ми казваше, че го е подарил падишаха. Виждал съм го със собствените си очи. Беше много голям и застилаше джамията от стена до стена. От много клякания и метани, обаче се беше прокъсал и хората си удряха челата в плочите. Тогава ходжата каза, че е богохулно към Аллаха да се молим на скъсания килим и го махнаха. Той имаше много хубави шарки със златни нишки...

Мистър Роджърс попивал всяка дума на стареца и не издържал напрежението, търпеливо попитал:

- Дядо, къде сложиха този скъсан килим? Старият турчин отговорил със слаб глас:

- Бог знае сине къде е. Или са го хвърлили в Дунава, или са го качили на тавана.

Последните думи на дядо Яшар били и последната надежда, за която мистър Роджърс се хванал като удавник за сламка. Как до сега не се сетил да погледне към капандурата на тавана, може би сам щял да поиска проверка и там. Той се обърнал почти заповеднически към кмета:

- Бързо да донесат стълба и фенер и да се претърси целия таван.

След 15 минути, лично кмета и четирима бивши пазачи се качили на тавана. Минутите на напрегнато очакване за Роджърс се видели безкрайно дълги. На светлината на фенера, Фуад видял голям прашен вързоп. Подал глава през таванската дупка и радостно казал:

- Тук има някакъв вързоп потънал в прах.

Мистър Роджърс бил пребледнял от вълнение и почти изревал:

- Свалете го веднага долу, за да го разгледаме.

Мъжете домъкнали огромната прашна купчина до стълбата, но го изпуснали и той тупнал на пода. Цялата джамия се изпълнила с толкова много пепел, че всички присъстващи заприличали на воденичари. Наложило се да отворят всички прозорци на джамията, за да може да се диша.

Мистър Роджърс не обръщал внимание на това. С едната ръка избърсал очите си, а с другата нетърпеливо разгръщал краищата на парцала, изтупвайки го от дебелия слой прах. Ситните капчици пот избили по челото му, се смесили с полепналата пепел и потекли като черни вадички по бузите му. Ръцете му започнали да треперят, а очите му засвяткали като на смок, който е захапал жив, увъртащ от ужас голям плъх.

- Господине, това е килимът, който търсех - казал той на слезлия от тавана Фуад.

- Добре ли го разгледахте господине - попитал Фуад, изтърсвайки праха от себе си.

- Точно това е килимът - казал Роджърс.

- Добре тогава, видяхте го. Хайде момчета, съберете го и го качете отново на тавана, където е бил до сега.

Американецът застанал пред прашния парцал и решително казал:

- Няма да го вдигате. Оставете го тук. Аз имам намерение да го купя.

Фуад изненадан от предложението, трескаво размишлявал, какво още ще може да изкочи от „глупавия" американец, затова спокойно казал:

- Килимът е собственост на турската община и аз сам не мога да взема такова решение. Трябва съгласието на всички общински съветници.

Тогава Роджърс предложил да направят размяна, като той купи чисто нов килим с тези размери, за да вземе стария. Някои от съветниците подкрепили идеята за нов килим срещу дрипата.

Кметът на турската община обаче, бил чувал, че старите антики понякога струват много по-скъпо от новите вещи, пък и усещал по припряността на Роджърс, че става дума за стара ценна вещ, която той иска на всяка цена да купи. Затова категорично отказал.

Никой от събраните мъже в джамията, нямал и идея, какво представлявала тази протрита, някъде прокъсана и разбридана голяма прашна дрипа. Това само един човек знаел...

Тогава Роджърс каза, че е готов да финансира общината с определени суми за някакво строителство, а лично той, ще има голяма изгода . . .

- Добре! Утре ще свикам всички съветници и елате в 10 ч. в канцеларията ми. Но сам, без преводач. Ние си имаме такъв -каза Фуад.

На другия ден, от 10 ч. сутринта до 11 ч. през нощта Роджърс не се мернал в хотела.

Когато пристигнал, бил капнал от умора, но видимо доволен.

Драган седял на бюрото в коридора и нетърпеливо го попитал:

- Какво стана г-н Роджърс. Купихте ли килима?

- Случиха се трудни хора. Анадолският „бизнес" на видинските турци в сравнение със събратята им в Анадола е станал по „европейски"- казал с насмешка Роджърс. Подробности едва ли Ви интересуват. Дайте ми сметката за престоя ми в хотела.

Драган извадил цигарената си кутия от джоба и направил сметка на гърба й. Роджърс видял сумата, която му се видяла смешно малка, може би имайки предвид американските стандарти и подхвърли със смях цяла пачка банкноти без да ги брои, казвайки:

- Прихвани сметката, останалите пари задръж за себе си, нали ми беше преводач.

Драган прибрал парите и мислено пресметнал, че парите за услугата по превода от английски на български му донесла печалба цяла годишна заплата.

- Благодаря Ви мистър Роджърс.

- И аз ти благодаря господине - казал Роджърс. А сега донеси куфарите ми и ги свали долу, тръгваме веднага за пристанището.

- Но сега е среднощ и няма никакъв параход, за да отпътувате г-н Роджърс.

Американецът се изсмял гърлесто, малко съжалително - подигравателно и отвърнал:

- Само с параход ли може да се пътува драги, има толкова много начини за пътуване. Тръгваме веднага.

Драган поел двата куфара и излязлезли от хотела. Американецът го следвал по петите. На пристанището, едър двуметров турчин взел куфарите от Драган.

Роджърс благодарил още веднъж на Драган, ръкувал се за сбогом и двамата с едрия турчин потънали в тъмните алеи на градската градина.

Бившият секач в горите на Канада, сякаш отговаряйки на собствените си мисли, въздъхнал облекчено и продумал: „Поне този американец не излезе шпионин, а обикновен търговец. Това, че си купува разни турски дрипи си е негова работа"!

Любопитството обаче надделяло у Драган и той се затичал безшумно по тъмната алея след двамата. Скоро съзрял силуетите им. Турчинът вървял с куфарите отпред, а Роджърс, просветвайки със запалената лула го следвал на две крачки. Двамата се спуснали по една пътечка до изглеждащите сиво - черни води на Дунава. На брега имало една лодка, измъкната на половината на сушата, с огромен вързоп по средата.

Турчинът направил знак на Роджърс да изтърси лулата във водата и да се качи в лодката. След това я отблъснал от брега и пъргаво скочил на веслата. Загребал покрай брега нагоре по течението и след известно време рязко завил към румънския бряг.

Драган стоял на брега, докато лодката изчезнала от погледа му, размишлявайки върху последните думи на американеца, че наистина от неговата сделка, всички са печеливши. И се прибрал в хотела.

Имало и един губещ обаче, но само един човек знаеше кой е той . . .

През пролетта на следващата година, бедната като църковна мишка турска община - както казвал кметът Фуад- започнала два големи строежа на ул. „Александровска" (двата вакъфски имота съществуват и днес - б.а.). Явно за тяхното построяване били необходими много пари.

Един ден, на вратата на турската община почукал представител от специалните служби, пристигнал от София. Той се легитимирал пред кмета и без да дава възможност на пребледнелия Фуад да се овладее, изстрелял първия си въпрос:

- Веднага ми кажете, от къде взехте пари за тези два огромни строежа, но без да правите опити да ме лъжете.

Фуад със заекване обяснил на агента, че всички пари на общината са получени от един глупав американец, който за една голяма и прашна дрипа „ни даде пари както за построяването на сградите, така и за обзавеждането".

- Така, значи всичко, което ни съобщи легацията ни във Вашингтон е вярно, проронил като на себе си агента.

- Кое е вярно господине, попита поуплашения Фуад? Тогава агента разтвори кожената си чанта и извади богато илюстрирано американско списание казвайки: „- Това списание се издава от нюйоркските музеи. Изпрати ни се от нашата легация във Вашингтон за разследване. В него е разказана цялата история на вашата прашна дрипа... А сега, понаведи се и си виж „дрипата"... И агентът посочи с пръст голяма цветна фотография, отпечатана върху две цели страници. Като я видя, кметът едва не припадна от изненада..."(Сяров Д., „Виденията на скитника", Н.К. София, 1967 г, стр. 83).

- Сега ще ни обесите ли попита посърналия Фуад?

- Не ще Ви вкараме в затвора, лаконично отговорил агента.

По-късно се изяснило, че не може да се предприеме преследване срещу турската община, защото имуществото е на джамиите и те могат да се разпореждат с него по свое усмотрение. Освен това целият общински съвет се е подписал единодушно за продажбата.

Нямайки основание за търсене на друга отговорност, агентът искал да го подведе за нарушаване на граничните закони и прехвърляне на килима без разрешение през границата. Кметът и общинските съветници обаче доказали, че те са продали килима в самата джамия, а как го е изнесъл американецът, те не отговарят за това. Все пак, те казали името на лодкаря Реджеп, който е прехвърлил американеца и килима през Дунава със своята лодка. Агентът решил да го арестува веднага, но кметът го уведомил, че три дни след случката, Реджеп продал къщата си във Видин и заминал за Турция със семейството си. Там купил имение и станал земевладелец.

За огромната му ценност говори факта, че дори и сега, музея отклонява оферти за милиони долари от американски фабрики за килими, искащи да получат правото да го възпроизвеждат...

Така от Видин е открадната една ценност, която няма аналог в света!

Все пак, ако нещо може да ни послужи за „утешение", то е факта, че на закачения стикер на килима е записано: „Този килим е принадлежал на размирния видински владетел Осман Пазвантоглу подарен му от турския султан. Пренесен е от старопрестолната столица на България - град Видин"!

Хубаво утешение! Няма що!

Човекът, който знаел предварително името на потърпевшия от сделката с килима, е американския археолог Дъглас Фицджералд Роджърс. Потърпевша е Българската държава . . .

Измъкнатият по криминален начин преди 70 години килим, не е единствената реликва открадната от старопрестолния Видин. Все още не е ясно, как е изчезнала и къде, короната на първият български екзарх Антим I, а през 90-те години на миналия век, беше „приватизиран" друг шедьовър на тъкаческото изкуство. Не така разкошен и пищен, както килима на Пазвангоглу, но достатъчно красив и скъп, за да се гордее с него всеки музей.

Става дума за завършения в груб строеж (1984 г.) и разрушен недовършен през 2007 г. огромен видински театър, който никога не отвори врати за посетители и за който е доставена изключително красива завеса за сцената. Била е изработена от хубав вълнен плат с втъкано ламе от златни нишки. Изобразявала е картини от символите на Видин - крепостта „Баба Вида", житни класове, риба и Дунава. Изработена е от 30 тъкачки (какво съвпадение с килима на Пазвантоглу - б.а.) в продължение на шест месеца от сливенска тъкачна фабрика. Проектът е на софийска дизайнерка. Големината и е била 72 кв. метра.

Тази завеса, както и цялото доставено оборудване за театъра са изчезнали. Незнайно къде...

Ще минат сигурно още много години, преди да се научим да пазим и съхраняваме историческите си ценности, защото те са част от славното минало на една от най-старите държави в света - родината ни България.