С Хаджидимитрото на хаджилък

Петък, 10 Декември 2010 03:15

Написано от ivailo

ВИДИНСКИ ИСТОРИИ
Петър ХАДЖИПЕТРОВ

С ХАДЖИДИМИТРОТО НА ХАДЖИЛЪК

Щях да бъда последният, а и най-младият видински хаджия – Петър Хаджипетров, но не би. Току-що германците нахлуха в Гърция и в дома ни пристигна огромна, богато илюстрирана покана за пътуване до Божи гроб /Ерусалим/ с българския пътникотоварен кораб “Варна” – единственият наш параход, с който можеше да се пътува по онова време до Александрия. Зачакахме с трепет съобщението на агенцията по организирането на пътуването за деня на тръгването и отговорът най-после дойде, но че няма да се осъществи мечтата ни, защото корабът, натоварен с муниции на германската армия, която вече беше превзела цяла Гърция, експлодирал във водите на Пирея.
Естествено не бях казал нищо на тогавашните си приятели и съученици, защото щяха да ме подиграват. Такива са децата по цял свят: готови да отхвърлят, вместо да приемат нещо.
Остана ми от онова време само пътеписът за Египет на Радев и синкавата покана, която беше толкова голяма, че просто покриваше масата. А сега вече и тях ги нямам. Просто човек, като остарява, повече губи, отколкото печели.
Но онова, за което искам да ви разкажа, е спомен на баща ми за разказа на дядо ми – Хаджи Петър – за пътуването му до Ерусалим и обратно.
“Где да зная – почвал често разказа си старият хаджия пред седемте си деца и баба хаджийка – че Хаджи Димитър е точно оня Димитър Асенов от Сливен, с когото, заедно на по дванадесет годинки, бяха ни повели към хаджилък. През нея година бях слуга и ученик при един от тогавашните видински богаташи и той ме взе заедно със семейството си. Някъде в сегашна Южна България се събрахме на едно място стотици коли и заедно продължихме за Стамбол. Стигнахме там, зверихме се на прочутата християнска църква още от времето на византийците, отдавна вече преправена на джамия, и едни след други ни прехвърлиха на азиатския бряг. Ден след ден преминавахме през Туркията, докато една вечер малко преди да напуснем Анадола, както му беше адетът, спряхме на поредния бивак. Колите бяха наредени по обичая в няколко кръга – по-навътре животните, а накрая, в самия център на бивака, бяхме ние – хората. Това се правеше от съображения за сигурност – ако бъдем нападнати от разбойници по-лесно, а и по-успешно да се браним. Гласът на водача отново прогърмя, че никой не трябва да напуска последния кръг и особено децата. Но нали бяхме все пак невръстни – поспирал за миг словото си дядо – та кой ще ти слуша: през едното ухо влязло, през другото излязло. Та още на сутринта неколцина се промъкнахме под колите и се озовахме на полянката над някаква урва. Заиграхме се на гоненица, когато изведнъж някакво, къде – къде по-голямо от нас турче, се спусна, задърпа едно от момичетата за косите и го помъкна към урвата, изпратено от ликуващите викове на останалите хайвани. Стъписахме се и гърло не можехме да отворим, когато в един миг малкият Димитър Асенов от Сливен се спусна към хайванина, извиквайки: “Пазете се, ще го убия!” И тоз час извади от пояса си двата револвера, с които се гордееше пред нас. Добре, че няколко възрастни, тръгнали за вода, изведнъж видяха какво става и се хвърлиха първом да обуздаят гнева на Димитрото, а след това и да изкопчат от ръцете на турчето момиченцето. Напразно обясняваха на Димитрото, че ако е стрелял по турчето и го е убиел, турците са щели да избият целия керван. Той все риташе, докато беше в ръцете им и настояваше, че не е можел да ги търпи повече и щял наистина да го убие, па каквото щело да става после.”
Та тъй, завършвал винаги еднаквия си разказ дядо ми хаджия, де да съм знаел по ония години, че Хаджи Димитър е именно онзи баш пехливанин от кервана Димитър Асенов от Сливен, та трябваше чак след Освобождението да го разбера!