Следствието във Видин

Петък, 10 Декември 2010 03:46

Написано от ivailo

СЛЕДСТВИЕТО ВЪВ ВИДИН
Здравко ДАСКАЛОВ

По-голямата част от задържаните дейци в околиите на Видински окръг - Видинска, Кулска, Врачанска, Берковска, Ломска, Белоградчишка и Оряховска, независимо дали са разследвани или не по местозадържането им, са изпратени във Видин. Тук по нареждане на Цариград трябвало да бъде завършено следствието им. Съдбата на повечето е решавана на място по бързата “процедура”.
През май 1876 г.първият илюстрован френски седмичник вестник “Илюстрасион” изпраща в Турция журналиста Лудвиг Ригондо и художника-график Кофман да отразяват с дописки и рисунки положението в поробена България след Априлското въстание.
Написаното и нарисуваното от тях са изключително ценни документи за това, което са вършили турците най-вече във Видински окръг. Ригондо и Кофман пристигат във Видин с параход само десетина дни след слизането на Ботевата чета. Турската администрация още не се е окопитила от голямата изненада. Не очаквала четата. Считала Априлското въстание за приключило. Залавянето и избиването на Ботевите четници продължавало.
Дописките и графиките са обективна снимка на жестокия терор. Правителството го благославяло с мълчание. Във Видин извънреден съд няма. Раздавало се “правосъдие” на място!
Ригондо и Кофман пътуват с кораба “Радецки” от Оршова. Капитанът му Дагобер Енглендер им разправил с охота за превземането на кораба от Ботевата чета. Пристигнали във Видин в 14 ч. Първото им впечатление е потресаващо. Даваме думата на Ригондо :
“През главния вход на крепостта Стамбул капу влизаме в турската част на града и първата картина, която се открива пред погледа, съвсем не е в състояние да ме успокои. До първата крепостна стена ужасна гледка - със забити копия, със забучени на тях човешки глави. Други се въргаляха по земята, това са, както разбрахме, главите на някои от българските въстаници от епизода “Радецки”.” Двамата ходили при окръжния управител Рифат паша да им разреши пребиваването в града и отиване до Пирот, Бяла Паланка и Ниш. Върнали се в българската част, която е извън крепостта, наречена “Калето”. Нова изненада за французите:
“Излизайки от крепостта, попаднахме на екзекуция – обесване на един злочест човек, за когото ни казаха, че бил български въстаник.”
Консулът на Австро-Унгария Шулц, представляващ и Франция, ги развел из града. Потресло ги ново зрелище:
“Нямахме много шанс, защото палачите като че ли са се наговорили да ни представят при преминаването ни едно кърваво представление. Този път става дума за обезглавяване. Аз не исках да бъда свидетел, и предлагам да се махнем. Кофман намери претекст да рисува, настоява да останем и ние. Като се отдалечаваме на няколко крачки, си обръщаме главите с отвращение.”
И двете екзекуции - обесването и посичането, Кофман нарисувал точно в графики, които заедно с дописката на Ригондо са поместени в “Илюстрасион” на 22 юли 1876 г. с обяснение:
“Нашият сътрудник господин Ригондо, за чието пътуване в Ориента публикувахме интересно изложение, си е водил бележки за многобройните екзекуции във Видин, където е попаднал по време на българското въстание. Те са били извършвани чрез обезглавяване, или чрез обесване. Една от рисунките ни представлява именно екзекуция с меч. Днешната ни рисунка представлява екзекуция чрез обесване.”
Двете рисунки са поместени в два последователни броя.
Дописките на Ригондо и рисунките на Кофман имат изключителна документална стойност за “цивилизовано” търсена “съдебна” отговорност на Ботевите четници и задържаните борци за свобода във Видински окръг. Досега научавахме сведения само от запазените турски официални документи, спомени на някои Ботеви четници след Освобождението и малко чужди източници.
За избиването без съд след разбиване на Ботевата чета имаше следи само във Враца и Ломско. За заловените четници и задържаните комитетски дейци се знаеше само, че след разпитите на място задържаните са отвеждани за доразследване във Видин. Никой от задържаните не е съден официално. Изпращани са на групи в Русе с кораба “Османлъ” на извънредния съд.
Ригондо и Кофман пристигат във Видин в края на май 1876 г., преди сформирането на извънредния съд в Русе. Дописките и рисунките установяват, че разследването на Ботевите четници и останалите задържани българи не е протекло законно, както е представяно пред Европа.
Развихрило се безконтролно отмъщение, с брутална жестокост и масови политически убийства. Ригондо и Кофман установяват, че много от задържаните са “съдени” във Видин от самозван съд. Рифат паша се саморазправял еднолично с тях. Тези факти се крият от външния свят със съгласието, а може би и по нареждане на правителството.
Българи са екзекутирани публично, дори пред чуждите консули, за сплашване. Руският и австро-унгарският дипломати не забелязват жестокото ежедневие. Видин занемява от кървавия терор.
За няколко часа в един ден Ригондо и Кофман, са свидетели на две екзекуции. Десетки, а може би и стотици български глави са паднали на окървавените калдаръми на видинските улици в паметните дни на май и юни 1876 г. А набучените на копия и търкалящите се по земята глави при влизането им в крепостта “Калето” са необорими факти за турските злодеяния, наричани от тях “разследване”.
Последвалите следствия и съдебни процеси са прикритие за кървавия терор над Ботевите четници и българските революционни дейци във Видински окръг.
Че избитите във Видин българи не са малко, се установява пак от дописка от Ригондо:
“По улиците е направен калдаръм, който натъртва краката. Може да вървите с най-голяма предпазливост и кърпичка в носа. Големи локви разложена кръв на всяка крачка. Отвратително мръсни кучета ръфат парчета мърша.”
Изобличителният документ е подкрепен от виртуозна графика на Кофман, поместена във френския седмичник на 3 юли 1876 г.
Труповете на убитите българи остават по улиците за гладните кучета. Ригондо не изпуска нищо. Съобщава, че Видин е въоръжен до зъби с огромна войска, че е охраняван от 400 оръдия и 4 бойни кораба, които не са достатъчни да гарантират спокойствието на турската власт и затова тя прибягва до безогледни избивания на задържаните българи?!
На път за Пирот през Белоградчик френските журналисти минали през село Берилосово, сега Борово, Белоградчишко. Разтърсва ги друга гледка:
“На излизане от Берилосово се сблъскахме с дузина башибозуци, които отвеждат трима задържани. Клетите, те са с вързани на гърба ръце, като въжето така е стегнато така здраво, че оставя кървави следи по китките. Същото въже се увива след това два пъти около врата, а краят му се държи от башибозуците, които си доставят видимо удоволствие, като го придърпват силно, като че ли не водят хора, а някакви животни.”
И тази нечовешка сцена е документирана от виртуозното перо на Кофман. Фигурите са нарисувани в движение великолепно, доказателство за голямото му професионално майсторство и талант. Рисунката е пълна с трагизъм, изобличаващ турския терор. Поместена е в броя от 16 септември 1876 г. на “Илюстрасион”.
Записаното и нарисуваното от Ригондо и Кофман имат изключителна документална стойност, създадени са от непредубедени и безпристрастни чужденци, идващи за пръв път в поробена България. От тях може би се е очаквало прикриване на турския варваризъм. Франция е стар съюзник и закрилник на Турция в Европа. Ригондо и Кофман не се влияят от това. Те се вълнуват от издевателствата над българите и предават обективно кървавата действителност, с която се сблъскали и българският народ им е дълбоко благодарен.
“Илюстрасион” помества дописките и четирите графики без поправки.
Беззаконията на турската администрация стават достояние до френската и европейската общественост. Вестникът има огромния за онова време тираж от 300 хиляди броя. Коментарите към дописките и рисунките потвърждават преклонението на парижките журналисти пред истината. Не е малка заслугата и на съставителя на сборник с тях, кореспондентът на Българската национална телевизия в Париж Васил Василев, открил тези ценни документи за нашата история в мазето на вестник “Илюстрасион”, излизащ и сега. Преодолявайки безброй пречки при издаването му, той има ценен принос за историята на България по време на турското робство.
Изнесеното от Ригондо и Кофман не е единичен случай. За правителството на Мидхад паша, опиращо се на огромните правомощия, дадени му с чл. 1 на Наказателния закон, това е масова практика. То не се е плашело особено от съществени нарушения на основни норми и принципи на цивилизованото право, избивало заловените въстаници след примитивни разпити от сформираните набързо извънредни следствени комисии, чиито членове почти навсякъде са без правно образование и следствен опит - видни турци и сервилни българи. “Съдели” и изпълнявали всесилната воля на административния управител като раздавали щедро смъртни “присъди”.
Ръководството на Видинска околия взима бързи мерки за разбиване на Ботевата чета, за залавяне на оцелелите четници и предотвратяване на готвеното въстание. Тревогата му се усилва от струпването на многобройни български, доброволчески и емигрантски чети в Сърбия по границите на Кулска и Видинско околии. Сърбия се готви за война с Турция. Поискана е спешно допълнително войска. Започват многобройни задържания. При най-малко съмнение и донос, колкото и да са незначителни, следва арест. До 26 май 1876 г. по официални данни броят на задържаните е 50.
Във Видин е съставена извънредна следствена комисия. Председател е Ахмед, а членове: Осман, Ремзи бей, “Ц.Н.” /предполага се, че са инициали на видинския първенец Цеко Николов/, хаджи Петко, Халил Ружди е писар. Такива комисии са създадени и в Берковица и Враца. И трите започват да действат веднага.
Броят на задържаните, расте непрекъснато. Официалните данни са занижени. Шестчленният състав на комисията е в невъзможност да извърши всички разпити. Окръжният управител иска телеграфически да му изпратят следователи и писари от Русе. Обработването на преписките се забавя. Четирите следствени комисии /във Враца те са две/, без затруднение биха разследвали съобщения брой последствени, след като не са разпитвали свидетели и не събирали други доказателства. Броят на задържаните българи е много по-голям.
До пристигането на редовната войска в Берковския Балкан от Видин нареждат образуването на потери от временни и нередовни войници за залавяне на укрилите се Ботеви четници. В телеграмата на Рифат паша до околийския управител в Берковица от 27 май е употребен изразът “ПРЕСЛЕДВАНИ И УНИЩОЖЕНИ” . До Враца такова нареждане не се дава. Там е вече с огромна пехота, кавалерия и артилерия джелатинът на Батак Кел Хасан паша. Той не се нуждае от указания!
От Видин молят областния управител в Русе да разреши задържането на софийския владика Мелетий. Русе веднага го поисква от Цариград. На 28 юни нареждат до получаване разрешение владиката да изпълнява обязаностите си. Той е задържан без да се изчаква съгласието на правителството. Заповядва се да бъде арестуван хаджи Петър Илиев /Илков/, разпитан и изпратен с преписката му във Видин.
Следствената комисия работи непрекъснато. На 1 юни изпраща в Русе протокола, съдържащ резултатите от разпитите и подробни сведения за станалите събития в окръга. За достоверност протоколът е скрепен с подписите и печатите на членовете на Видинските окръжен съд и съвет и на почетни граждани мюсюлмани и немюсюлмани.
В съобщение на следствената комисия има изричното уверение, че в окръга “НЕ ИЗБУХНА НИКАКЪВ МЕТЕЖ ИЛИ ВЪСТАНИЕ”. В по-късните разследвания в Русе и в София всички подсъдими са обвинени недобросъвестно, че са организирали въстание. В него има неверни твърдения, че Ботевата чета се е мъчила да вдигне населението на въстание насилствено. Там се говори със страх за българските емигрантски чети в Сърбия и за опасенията да не въстанат Кулска, Видинска, Берковска и Белоградчишка околии.
Броят на задържаните във Видин от Врачанско, Берковско, Оряховско, Ломско, Белоградчишко и Кулско официално нараснал на 100.
Рифат паша иска от Русе ново попълнение от “нарочно натоварени лица и следователи за разследваните и изпълнение на наказанията им” - от този израз се разбира, че тези следователи не само ще разследват задържаните, но и ще ги съдят веднага и след това ще изпълняват незабавно постановените от тях “присъди”?! Тези права имат само извънредните съдилища! Такъв във Видин нямало! Местните следователи и исканите от Русе не били съдии. Нямат право да съдят, могат само да разследват: “Присъдите” им във Видин са недействителни, а смъртните – политически убийства! По “светкавична процедура” самозвани съдии осъждали на смърт незаконно задържани невинни българи и ги убивали незабавно, искайки палачи от Русе, защото не им достигали. Телеграма на окръжния управител Рифат паша потвърждава обективността на дописките на Ригондо и графиките на Кофман с публичните избивания на българите във Видин посред бял ден, публично, на няколко места. Те били толкова много, че бесилките не стигнали. Обесването е “много” бавно – преминали на скоростни убийства /както в средновековието/ чрез посичане. Не казвам екзекуции, защото такива има само когато се изпълняват законни смъртни присъди. Много малко от задържаните във Видин са разследвани цялостно.
Председателят на извънредния съд Хакъ паша пристигнал в Русе на 9 юни. На следващия ден той уведомява Видин, че съдът първо ще разследва, а после ще съди разследваните. Нарежда изпращането на поименен списък на задържаните, с пояснения откъде са, къде са заловени и какви улики са открити при провеждане на дознанието за потвърждаване на бунтовната им дейност. Изисква се списъкът да се изпрати бързо.
Интересното е, че в тази телеграма се говори за дознание и следствие, а тогава наказателно-процесуален закон в Турция няма. Възможно е тези процесуални действия да се прилагат в практиката. Липсват данни за разликата им и кои органи извършват всяко едно от тях.
Следствените комисии не действат постоянно. След приключване на разследването се разпускат. Правдоподобно е те да са извършвали дознанията, а специализирани полицейски органи и следователи - следствието.
От Цариград бързат. С идването на Хакъ паша в Русе веднага е определен съставът на извънредния съд. На 12 юни Русе уведомява Видин, че в него на мястото на отказалия се Зайко /Илия Цвятков/ Бояджията е включен видинският гражданин Петър Дамянов ефенди – член на местния окръжен съд. Това опровергава твърдението на Стоян Заимов, че българинът съдия от Видин е бил Гънзовянов, когото погрешно нарича Мънзовяну. Останалите двама са Рамзи бей и хаджи Яшар ефенди. Заповядва се да се изплати огромната сума от по 230 гроша дневни. Турската власт е щедра, когато купува съвестта на съдиите.
Броят на задържаните във Видин е нараснал на 215. Арестите продължават.
Изненадващо на 2 юни в Русе идва съобщението, че във Видии е приключило следствието само на 15 - 20 човека. Разследването върви много мудно. Задържаните не признават приписваните им безразборни обвинения. В повечето случаи те са по неоснователни устни доноси. Доказателствата за конкретна бунтовна дейност са оскъдни. Въпреки изтезанията и продължителното задържане подследствените българи отричат всичко. Окръжният управител е принуден да ги изпрати за доразследване в Русе.
Отговорът от Русе какво да се прави с владиката Мелетий се забавя. На 31 май от Видин питат повторно телеграфически как да действат.
В началото на месеца е докаран Заимов. Разпитван е много подробно на 5 и 6 юни. Съставени са два разпитни протокола. В края на по- миналия век турското правителство ги издава на френски и разпространява в Европа заедно с протоколите от разпита му от извънредния съд в Русе. В това издание са включени и други документи – като рапорта на турската извънредна следствена комисия по Априлското въстание с приложените към него документи. Те се издават на български от историка Иван Кепов в Кюстендил през 1900 г, повторно от БАН в сборника “Народни умотворения”, кн. III, 2, 4-та свезка 1914 г., София, превод на Д. Г. Гаджанов и трети път протоколите се публикуват от проф. Стефан Каракостов в сборника “Ботевите четници разказват”, том II, София, 1977 г.
Както във Враца, така и във Видин Заимов е словоохотлив. Разкрива участниците в революционна организация от дейците на Гюргевския комитет до апостолите на отделните революционни окръзи. Сочи дори и родните им места. Издава сътрудниците си във Враца, местата където се е укривал, начина на закупуването на оръжие за Враца, че въоръжението на Ботевата чета е закупено със събраните пари от Враца, как е извършена подготовката за въстание в този град, на кои чорбаджии е възложил да набавят оборудване за всеки въстаник. Издава, че Димитър Бошнаков му донесъл от Белград писмо от Панайот Хитов, в което се говори за подготовката на български чети в Сърбия и преминаването им в Турция, предава дейците, с които е работил в Оряхово, Видин и много други подробности. И двата разпитни протокола са запазени изцяло.
В списъка на задържаните във Видин 215 човека по официални данни влизали и тези от Кулска и Видинска околии. Те били заподозрени за създаване на революционна организация за съвместни действия с българските емигрантски чети в Сърбия. Те са струпани край границата й с Видинския край и се готвят да нахлуят при обявяване на сръбско-турската война /избухнала на 18 юли 1876 г./.
В “Спомени от хайдутството” Панайот Хитов разказва, че се готвели да “съберат между 2000 и 3000 момчета”. Според Димитър Цухлев , Панайот Хитов и други български войводи четниците им са повече от 2000. Те са разпределени на чети под общото командване на руския майор Николай Киряев, върховното на руския генерал Черняев, командващ всички доброволци в Сърбия.
В четата на Панайот Хитов участват 280 човека. Между тях са В. Черния от Големаново, Кулско, и Георги Добринович от с. Дългоделци, Ломско, на Филип Тотьо – 200, на дядо Ильо Марков – 300, на дядо Иван от с. Въртоп, Видинско – 180 с участито на двамата му сина, на Христо Македонски – 200, на Лазар Костов – 150, на Райчо Николов – 250, на Александър Филипов – 300, на руския офицер Попов – 400, и на Тодор Велков – 240. Общият брой на четниците е 2400 души.
В началото на пролетта на 1876 г. Гюргевският комитет изпраща в Белград известния революционен деец – търновският учител Георги Живков, близък сподвижник на Стефан Стамболов /бъдещ регент, председател на Народното събрание и министър след Освобождението/. Живков се среща с Панайот Хитов за уточняване на съвместни действия, включително и с Ботевата чета. Такава среща, по-късно пак в Белград имал с Хитов и бойният командир на четата Никола Войновски. За тази съгласуваност разказва Заимов при разпита му във Видин на 5 юни 1876 г.: “Делегатите се върнаха и донесоха следните известия: Панайот войвода с 500 души въстаници ще нахлуе в България, че Ильо с още толкова хора ще тръгне към Нови пазар.” На следващия ден, запитан за врачанския комитетски деец Димитър Бошнаков Заимов отговаря:
“Той, Димитър Бошнаков, донесе мен и едно писмо от сливенеца Панайот войвода, който от Бялград щял да навлезе в Кулско с петстотин души въстаници. Донесеното от Димитър Бошнаков писмо бе отворено и написано на български език. То съдържаше: “Бъдете готови, тъй като тези дни ние ще дойдем във Врачанската планина.”
В Белград Хитов настоявал пред Георги Живков, да се изчака предстоящата Сръбско-турска война и го завежда при сръбския военен министър Тихомир Николич.
Революционните дейци от Кулско и Видинско са в непрекъсната лична и писмена връзка с българските войводи в Сърбия.
Четите им се намират в близките гранични сръбски градове Зайчар и Неготин. Организацията в този край съществува много години преди идването на Левски във Видинско и предимно в Кулско. Тя е създадена от Пуйо войвода и сина му даскал Вълчо в началото на 1841 г. С отряд от родното им село Бойница те участват в голямото българско Нишко въстание. По-късно, в края на април 1849 г., пак те организират в Кулско и Видинско въстание, известно в историята ни като Пуйсова размирица, прелюдия на голямото Видинско въстание от 1850 г., следва Раковишката буна – 1851 г., второто Видинско въстание – 1856 г. наричано още Димитракевска буна. Последните две въстания избухват само в Кулско. През 1849 г. Пуйо войвода избягва заедно със сина си даскал Вълчо, свещеник Владислав и още 9 въстаници в “братска” Сърбия /гр. Зайчар/. Тук ги задържат и предават оковани на турците на граничната застава Връшка чука. През същата 1849 г. Пуйо войвода е осъден на смърт във Видин. Присъдата му не е изпълнена.
Запазена е обявата на видинския съдия Ахмед Мурад , че Пуйо войвода се “разболял” в затвора и на 10 май /стар стил/ 1850 г. починал – 19 дни преди избухване на голямото Видинско въстание. Турците надушили, че то се готви. Войводата бил опасен и те побързали да се отърват от него. Обявата на съдията е непривична. Такова оповестяване не се правело. Целта е ръководителите на въстанието, с които Пуйо войвода е свързан в отдавнашни революционни връзки, да научат за смъртта му. Иначе тя би била известена със служебно донесение без публично оповестяване.
След едногодишен затвор, по искане на въстаническата делегация в Цариград през 1850 г., а според други източници и след застъпничество на княз Стефан Богориди, даскал Вълчо е освободен през есента на 1850 г. Завършва през 1836 г. във Великата школа / Университета/ в Белград, като личен стипендиант на княз Милош Обренович и живее в двореца му. През същата 1856 г. в с. Бойница, Кулско създава първото частно светско училище в Северозападна България. То е в голямата му бащина къща и е издържано лично от него. Доживява бурната 1876 г. Установява връзка с ръководството на българската революционна емиграция в Сърбия, организира подготовката на предстоящото въстание в Кулско и е в непрекъсната връзка с дейците от Видинско и най-вече с тези от Брегово, където председател на революционния комитет в селото е неговият колега и отколешен приятел даскал Йон Чолака. Комитетът е създаден на 10 февруари 1872 г. в дома му лично от Васил Левски. Най-големият син на даскал Вълчо, Петър, е куриер между него и Сърбия. Пренасял тайната поща в кух бастун. Преминавал границата нощем. Село Бойница е на 8 км от нея. Заловен през май 1876 г. е бит до във войнишкия конак.
След разбиване на Ботевата чета и “усмиряването” на Враца с избиването на десетки невинни врачани, притеклата се на помощ многобройна войска, начело с “героя” от Батак Кел Хасан паша е изпратена спешно да усмири разбунилата се Кулска околия и посрещне нахлуването на българските чети и сръбската войска.
Кел Хасан паша се отправя направо към Бойница. Насочва артилерията си към нея. Наредил да се запали селото. Бойница е спасена след застъпничеството на кулския първенец Иван Брънчов пред околийския управител. Задържани са даскал Вълчо, на когото пашата казал: “Даскале, даскале, виждаш ли това дърво, ти ли ще бунтуваш раята? За езика на него ще те обеся!”. Отвели и петдесетина негови сподвижници оковани пеша във Видин. От умора по пътя починал Петър Грамадски.
След Бойница Кел Хасан паша обиколя и другите по-големи крайгранични села в Кулско. Задържани са много учители и свещеници.
И те са изпратени във Видин , но преди това са изтезавани зверски в местните участъци. Затова говорят многобройните предания, разказвани и досега, потвърдени от дописките на Ригондо и графиките на Кофман. И до днес те не са събрани и записани от никого.
Даскал Вълчо не издържа жестоките изтезания в кошмарните подземия на “Баба Вида” във Видин. За да не умре в катакомбата, е изпратен полумъртъв в Бойница. Охраняван е денонощно до издъхването му. Предполага се, че е бил отровен. Той и Ильо Войвода са най-старите български революционни дейци. Бил е на 63 години.
Властта се страхувала основателно, че българите в Кулско и Видинско ще въстанат при нахлуване на доброволческите чети. Преминаването на Ботевата чета вдъхновява и благоприятства избухването на въстание. Ангажира турската войска в преследването и ще улесни нахлуването на четите и вдигането на въстанието. Провалът във Враца помага разбиването на Ботевата чета. Бързото идване на Кел Хасан паша във Видинско също изиграва решаваща роля.
Терорът е непоносим. Новоселяни търсят помощ от руския цар и дипломатическите представители в Букурещ. На 5 май 1876 г. / стар стил/ подават телеграма от Сърбия, молят намесата им за спиране на турските безчинства над населението във Видинско.
Турците слухтят. На 15 май откриват оръжие в църквата в Брегово, започват задържания , но това не уплашило българите. Те подготвяли въстание в Ново село и близките му Флорентин, Гъмзово и другите села. Бунтовният дух се подхранвал от събраните в Сърбия многобройни доброволчески чети и от предстоящата Сръбско-турска война, от която очаквали освобождение.
Близостта със сръбската граница улеснявала непрекъснатата връзка с емиграцията. Ентусиазмът и напрежението растели и сред доброволческите чети. Някои от тях не дочакват обявяването на войната. В края на юни 1876 г. минава границата четата от 240 души на войводата Тодор Велков Шумналията и знаменосеца Стефан Иванов, заедно с отряд черногорци. Посрещнати са възторжено в с. Ново село. След два дни въстанието избухва. Към четата се присъединяват стотици въстаници и от съседните села.
Турската охрана в близкото село Флорентин е прогонена. Четници обхождат Ясен, Гъмзово и Тияновци. Събират доброволци. Десет дни се вее знамето на свободата от Тимок до Дунав. Осман паша настъпва от Видин с пет батальона и артилерия. От Дунав бойни кораби обстрелват Ново село. Започват сраженията при Гъмзовските лозя. Тодор Велков, виждайки явната смърт, която ги очаква, пробива турската верига на щик с 40 четници и се изтегля в близкия сръбски град Зайчар. Останалите се бият до смърт. В местностите “Зелена” и “Камъка” се развиват ръкопашни боеве. Решаващото сражение е на “Тринберг” в близост до Ново село. Тук загиват 800 души – четници и много мирно население. В Ново село са обесени 21 въстаника. Брегово, Гъмзово и Балей са опожарени – доказателство, че жителите им са участвали масово във въстанието. Задържани са българи от Ясен и Ракитница, в близост на Ново село, които сигурно са се включили във въстанието. Арести са извършени и в източната част на Видинско, в отстоящото далеч от Ново село село Държаница. Задържани има и в с. Долно Дреновец, Ломско и на други места в окръга. Въстанието е зверски потушено. Избити са около 1500 души.
В Зайчар към Тодор Велков се присъединили 400 доброволци. Той минава отново границата при с. Брегово. Четата му нараства на 1200 души, но лошата организация и липсата на оръжие не позволяват да се мине към настъпление. При обявяването на войната – на 18 юли 1876 г., друг отряд, състоящ се от четите на Панайот Хитов, дядо Ильо и Симо Соколов, под общата команда на руския майор Киряев, пресича границата между селата Влахович и Раковица. Посрещнат е от 6 турски батальона на Осман паша. Започва продължително ожесточено сражение. Идват на помощ четата на Филип Тотьо и сръбски батальон, който се огъва и избягва назад в с. Корито, Сърбия. В ръкопашна схватка загива майор Киряев. Смъртта му предизвиква смут в четите. През нощта те се изтеглят в Сърбия.
И сега задържаните са много. Те са отведени във Видин. В телеграмата си от 18 юли 1876 г. до областта Русе, видинския окръжен управител Рифат паша признава, че задържанията във Видинско продължават.
Турското следствие не борави със свидетели. Разчита на изтръгнатите самопризнания. Повечето от обвиненията са по недостоверни, предимно устни доноси и в бъдещи процеси биха паднали. Затова окръжният управител “правораздава”, разпорежда избиването на по-голямата част от задържаните в Кулско и Видинско.
Тези, от които не са изтръгнати самопризнания, остават във Видин в двата затвора и изчакват хода на войната със Сърбия, която започва, без да е обявена официално. В изпратения списък от 215 души задържани във Видински окръг в Русе са включени част от избитите 61 души. Затова по-късно, в своята заповед № 437 от 1 юли 1876 г., областният управител не се занимава с тях. Бил известен за избиването им.
На 18 юни 1876 г. пиротският околийски управител уведомява окръжния управител във Видин за залавянето на Ботевия четник Никола Вълчев от с. Кремена, Врачанско без оръжие. При разпита той признал, че във врачаните Димитър Бошнаков, брат му Марко, Иванчо Николов и Никола Василев се намират 3000 пушки и боеприпаси. Предлага проверка и незабавен разпит на посочените лица. Същият ден Рифат паша нарежда: “Да се отговори, че бунтовниците са изпратени в Русе, там да се изпрати и Вълчев заедно със следствения му протокол за очна ставка с останалите за съдене.”
Добавя, че в Берковица има задържани бунтовници, затова Никола Вълчев да се изпрати първо там и заедно с тях да бъде отведен в Русе. На Враца разпорежда да се задържи Кръстьо Великов, укрил двама Ботеви четници във врачанските лозя.
Пиротският околийски управител не изпълнил разпореждането на Рифат паша. Той е подчинен на Ниш. Изпраща Никола Вълчев направо в Русе, за което уведомява Видин на 28 юни.
Следствената комисия продължава да разследва непрекъснатия поток от задържани.
По искане на председателя на извънредния съд Хакъ паша, със заповед № 437 от 1 юли 1876 г., областният управител нарежда на Рифат паша във Видин да се ускори приключването на следствието. С нея изпраща и част от инструкцията за прилагането й при разследването на правителството до извънредните съдилища.
От тази заповед се научава, че изпратеният списък в Русе за 215 задържани от Видински окръг е получен и че за 61 от тях /от Видинско и Кулско/ не се искат сведения. В заповедта на Аасим паша те не се обсъждат. От останалите 154 в този списък 94 са пристигнали в Русе, останалите 60, също от Видинско и Кулско, остават във видинските затвори, но се разследват от извънредния съд в Русе. Затова Хакъ паша иска, чрез Аасим паша, допълнителни сведения не само за групата от 94 души в Русе, но и за тези 60, които не са изпратени там, за да реши кои да се пуснат като невинни и кои да се освободят като извършили престъпления от IV и V степен срещу гаранти съгласно инструкцията на правителството. Обективно разследване може да се прави само ако то е непосредствено. Такова е отначало и нареждането на Цариград от 25 юни 1876 г. - всички задържани във видинските затвори да се изпратят на групи в Русе и да се разследват от извънредния съд, действащ и като следствена комисия. Поради огромния поток безразборно задържани, свързани не само с Ботевата, Таньо-Стояновата и Патревата чета, но и с емигрантските чети в Сърбия, от Видинско и Кулско, това се оказва невъзможно.
Заповедта потвърждава получаването на списъка на 215-те задържани. В неизпратените в Русе 121 човека от този списък влизат и 61 избити във видинските затвори. Затова Аасим паша не изисква за тях допълнителни доказателства, а само за 125, от които - 65 задържани във Врачанско, Берковско и Белоградчишко при пристигане на Ботевата чета и намиращи се за разследване в Русе и 60-те от Кулско и Видинско, оставени във Видин. За тях областният управител специално нарежда:
“Счете се необходимо да бъдат задържани под арест, докато се въдвори спокойствие.”
Явно е, че те са задържани предохранително, за да се предотврати въстание при нахлуване на българските чети от Сърбия.
За останалите 29 от списъка, изпратени в Русе, не се иска събиране на допълнителни доказателства, за тях той пише: “... за да бъдат изправени пред извънредния съд.”
В заповедта си Аасим паша заключава категорично, че за 125-те, намиращи се в Русе и Видин, няма доказателства, че са извършили приписваните им престъпления. Затова нарежда на Рифат паша да се извърши изчерпателно обективно доразследване, след което да му се съобщи: “Кои от задържаните са извършили престъпления от IV и V степен по инструкцията на правителството, като времето за задържането им се зачете за достатъчно наказание? Кои от тях са арестувани по незначителни доноси, да се посочат авторите им, и има ли от задържаните такива, които са участвали във “въстанието по заповед на другиго?”
Явно доносите са били плитко скроени клевети, будещи съмнение и областният управител изисква да се отговори още: “Тия доноси от такава степен ли са, че да заслужават доверие и прием от страна на редовния съд или на публичен съдебен процес, или остават на думите на някого?”
Научава се, че те не са писмени, а устни и дават възможност за недобросъвестност, за разчистване на лични сметки и за подвеждане на властта, водят до хаос в разследването.
Аасим паша изисква още да знае има ли или не пречки от военен или административен характер с оглед положението в окръга -започналата вече война със Сърбия с преминаването на четата на Тодор Велков в северозападната част на Видинска околия. Разпорежда определените за извършили престъпления от IV и V степен да бъдат освободени срещу поръчителство от граждани.
Накрая нарежда да бъде изпратен в Русе нов списък само за тези 125 души, да се посочи над името на всеки в какво се обвинява и доказателства в подкрепа на това и да се състави, след като се извърши доразследването. Изисква от Рифат паша: “Вашето лично мнение по въпроса.”
През юли задържанията продължават. Ботевата чета е разбита. По-голямата част от оцелелите й четници са заловени. Реална опасност от тях няма, опасна е продължаващата Сръбско-турска война и отражението й върху българите в Кулско, Белоградчишко и най-вече във Видинско, където има въстанали села, присъединили се към навлезлите от Сърбия български доброволчески чети.
На 18 юли 1876 г. Рифат паша съобщава на Аасим паша, че е изпратил искания списък от 125 души. В него той обсъжда само деянията на 54 задържани от този списък. В това число 7 от Берковско и Белоградчишко и 47 от Врачанско. За 11 души от групата на 65 задържани, също от тези околии, не посочва кои са те и от коя от тях. За 60-те от Кулско и Видинско, намиращи се във видинските затвори, уведомява, че ги е включил в списъка, повтаряйки старите обвинения срещу тях, че били във връзка с войводите на българските чети в Сърбия. Въпреки изричното нареждане на Аасим паша не посочва нови доказателства за тях и не твърди, че им е правено доразследване. “Относно степента на бунтовната дейност на тези 60 души, Вие там не разполагате с никакви доказателства!” пише той. Шестте човека са убити във Видин без съд. Затова не пише за тях Рифат паша.
В края на писмото си окръжният управител съобщава, че над името на всеки от 54-мата с червено мастило е посочена степента на извършеното от него престъпление и че към списъка са приложени следствени протоколи, съставени по места и малко от тях във Видин. Предлага на извънредния съд да прецени кои от тях са извършили престъпления от IV и V степен и кои са задържани по несъстоятелни доноси, въпреки че доносите са събрани от неговата администрация?! За 11-те от 65-те отново няма никакви обяснения и становище каква да бъде съдбата им. От документите не може да се установи, кои са тези невинни страдалци.
С масовото “съдене” за политически деяния във Видин е осъществено нарушение на правилника за дейността на извънредните съдилища. Още по-голямо закононарушение и официален произвол е издаването на предимно смъртни присъди и бързото им безконтролно изпълняване. Потвърждава се от съобщението в брой 10 от 7 юли 1876 г. на вестник “Източно време”, излизащ в Цариград и в изследването на Пенчо Христов за процесите срещу Ботевите четници в Русе през 1876 г. Разказва се за задържането на врачанския търговец Диктович и шест негови другари за прекарване на оръжие от Влашко и складирането му в дома на търговеца във Враца. Те са откарани във Видин, разследвани, “съдени”, осъдени на смърт и обесени в деня на пристигането. Имената на останалите шест жертви не знаем.
Ако се приеме, че смъртните им присъди са редовни съдебни актове, те не влизат в сила веднага. Недопустимо е да се изпълняват в деня на постановяването им, както е направено във Видин. Според турския Закон за устройството на редовните съдилища от 1869 г. съдебната система е триинстанционна и присъдите на окръжните съдилища подлежат на апелативно обжалване пред областните съдилища. Тези на областните съдилища подлежали на обжалване пред Върховния редовен съд в Цариград.
А случаят с другия страдалец Стефанаки Савов? Неговата следствена преписка е във Видин! Не го съдят, не го освобождават?! Видно е, че следствените преписки се приключват не само с подписи от разследваните и следователите, но и със заверки от местния околийски съд, но това е малко достоверно. От Видин в Русе са изпратени за съдене Ботеви четници, преписките на повечето от които са незавършени. Мито Цвятков и Стефанаки Савов не са включени в процесите в Русе! Можело Савов да бъде съден и в София, където е бил разследван! Отговорът е: двамата не са издали тези, които са им дали пари за оръжие. Властта предусеща, че при публичността на процесите, в присъствие на чуждите консули, извънредният съд не би посмял да приеме за достоверни доказателствата и би ги освободил. Затова ги задържат почти две години без съд.
Твърдението, че са съдени във Видин не е вярно! Това не твърдят нито властта, нито окръжният съд, нито сестрата на Цвятков. Не са съдени и през май 1877 г., когато областният управител на Русе отговаря на Цариград. Не би посочил мнението на Рифат паша да не се прилага амнистията и за двамата. Следствените им преписки са висящи?! Не се прави нищо за приключването им. Това дава основание за задържане на поделедствените неопределено време. Няма наказателно-процесуален закон, който да определя времето на задържане и в какъв срок трябва да приключи следствието.
Жалко, че Цвятков и Савов не са оставили спомени за “процесите на място” във Видин.
Стефанаки Савов твърди в спомените си, че амнистията от 30 юли го заварва в Софийския затвор, че е съден тук заедно с Димитър Икономов, Спас Соколов и Петър Ванков и присъдата му е смъртна. С амнистията наказанието му е заменено с доживотен затвор. Изтърпява го във Видинския затвор, където го заварило Освобождението. Савов се заблуждава. Забравил е, че още преди амнистията е прехвърлен във Видинския затвор без да е съден. Процесът в София е много по-късно – на 28 ноември 1876 г. и се разглежда не от извънредния, а от Софийския областен съд. Четвъртият подсъдим в това дело не е Савов, а Коста Апостолов. Постановената присъда е запазена – сентенция № 92. В нея Стефанаки Савов не е включен като подсъдим. В мотивите й се обсъждат показанията му за установяване не на неговата революционна дейност, а тази на тримата подсъдими, на които се иска смъртно наказание. В спомените си Икономов и Соколов не го сочат като съподсъдим. Не го предават на съд, защото Савов не е ръководен революционен деец. Амнистията го засяга и изпращането му във Видинския затвор е престъпление. Там споделя съдбата на Мито Цвятков до Освобождението на Видин.
Из “Спомени и размисли”