За криво точило прав път няма

Събота, 11 Декември 2010 06:03

Написано от ivailo

ЗА КРИВО ТОЧИЛО ПРАВ ПЪТ НЯМА
Йоцо Йоцов

Йоцо Петров Милков е дядо ми. Той е роден във видинското село Гурково /днес град Дунавци/ през 1861 г.. Беше истински селянин. Неговата привързаност към земята и децата беше пословична. В името на тези свещени неща той за петнадесет години от три декара собствена земя се сдобива със сто и двадесет декара с непосилен труд. Тридесет от тях са зестра от жена му – баба Вълкана.
По време на Балканската война е един от многото български герои, които защитават собствените си имоти и държава. За участието си в тази война ми е разказвал много случки.
Започнеше ли разказ за нея, той изричаше много бавно една от много мъдрости, с които шареше своята реч. “Синко, прави само добро и го хвърляй през джама. Един ден то ще те посрещне...”

***
Завършва четвърти клас, но през целия си живот се самообразова. Доставя си книга по овощарство, лозарство, животновъдство, пчеларство, домашен лекар, отглеждане на животните и вечен календар. Най-голямо впечатление ми правеше една много дебела книга, голям формат, над 700 страници, с най-хубавите български народни приказки. Като поотраснах, понеже носех неговото име, ме водеше със себе си навсякъде и разказваше: “Исках да надмина първите хора в селото Милко Цеков, Недко Каменов и Матей Манчев.” Не надминал само Милко Цеков, понеже оня бил лихвар и заграбвал имотите на длъжниците си. И повтаряше с гордост: “Аз такова нещо като Милко не мога да направя никога в живота си!” Съперниците му имали: единият – седемдесет кошера, другият – деветдесет, а дядо накичил градината си със сто и двадесет кошера. Те имали по около 200 декара, дядо се сдобил с 300 декара земя. Те имали по 15 декара лозя, той създал 30 декара лозови насаждения.

Не беше завистлив и заядлив, дребнав и злопаметен човек, но честото повтаряне на тези неща пред мен носеше някаква наслада в душата му, която разцъфваше в големите кафяви, изразителни очи. Завършеше ли поредната си изповед, прекарваше ръка по главата ми и въздишаше дълбоко и многозначително...

***
Дядо имаше силно развито чувство за хумор. И както вече се знае, че бях постоянният му спътник, през дългите му преходи над 20 километра до нивите край село Водна или до Видин, да нагледа къщата си в града и пообиколи пазарите, се обръщаше към мене: “Бай Йоцо, ти си по-млад от мене с две, три години, но помни всичко, което ти разказвам... Недко и Матей имат само по три декара овощни градини в края на селото, а аз направих най-модерната овощна градина в този край, цели шест декара, в местността “Рога”, оградена с вода от трите си страни. В техните градини се кумеха по един, два вида ябълки, а в моята припяваха всички познати сортове в България.” По-късно тази градина му носеше по около един милион лева /тогавашни пари/ на сезон от продажбата на плодовете, отгледани в нея. Друг път, покашляйки се самодоволно, изричаше бавно: “Бай Йоцо, /като чуех това обръщение, изпитвах чувството на някаква неземна гордост, защото между мене и него лежаха цели петдесет и пет години. Ако това не е роден педагог, здраве му кажете и как се расте край такъв човек ще ви разкажа друг път, в друг разказ/. Милко и Матей си направиха по един нищо никакъв дюкян в града, а аз си построих къща с 500 квадрата и двадесет стаи в нея, за да има един ден за всички ви и да не забравяте да казвате “Това е от дядо ни Йоцо…”
Беше двуметров мускулест гигант, но нежната му душа надминаваше физическата му сила. Не помня да е обидил или ударил някого. Не правеше разлика между животни и хора. За него живинките в нашия двор бяха равноправни членове на семейството.
Но и човек като дядо ми Йоцо си имаше своите неприятели. Неговият съсед дядо Цеко му завиждаше за всичко и все търсеше за какво да се хване и да започне кавгата. Един път сливата на дядо ми хвърляла сянка в неговия двор, друг път оградата между двата имота се изкривила и вината затова била на дядо ми, трети път бунарът на дядо ми, винаги пълен с вода и на разположение на цялото село да го ползва, “изсмуквал” водата на дядо Цековия геран, пчелите на дядо го жилели, кучето му лаяло много силно. Помня края на една от кавгите им. Дядо каза на кривия старец: “Добре бе, Цеко, хайде днес да направим както кажеш ти...” Дядо Цеко отвърна троснато: “Няма да направим така, както казвам аз…” Дядо помълча, помълча и зацъка с език: “Цеко, Цеко, за криво точило прав път няма...”
Една вечер се връщаше от тежка оран. Тръгваше преди да се е зазорило и си идваше по мръкнало. Дядо Цеко го причака пред вратника и заскрибуца: “Йоцо, твоя кокошка е прескочила в нас и ми е направила голяма пакост.” Капнал от умора, този гигант, спря воловете, погледна го с големите си тежки очи и изрече още една мъдрост, която и до днес помня: “Цеко, лайняна клечка, откъдето и да я хванеш, все ще се изцапаш. Хванеш ли кокошката, заколи я и я изяж, за да не прави повече пакости...” И викна на кротките, големи като слонове волове “Дий, Белчо, дий, Сивчо...” Ехото от този тих вик увисна като златна обица в паметта ми.
Такъв беше дядо ми Йоцо. Неговата философия се събираше в няколко думи: “Ако не можеш да правиш добро, поне лошо не прави на никого.”
През войната дядо ми е бил един от малкото грамотни войници във взвода си. Четял писмата на своите набори, които били неуки. Те гледали на него като на много голям и учен човек. По този повод, нали вече казахме, че шегата не слизаше от устата му, той повтаряше: “В царството на слепите и едноокият може да е цар!” И после въздъхваше, спрял погледа си в малкото прозорче над оджака със сложената синия и трикраките столчета около нея: “Сега разбирам колко много неща не зная, като гледам какво четеш ти...”

***
От всичките си животни обичаше най-много коня Бойчо. Какъв красавец и умник беше този четирикрак брат на дядо ми! Само дето не можеше да говори, за да отвърне на голямата любов и привързаност към себе си. Беше истински боец, три пъти мобилизиран в армията да тегли тежките оръдия. При третата мобилизация, по време на Втората световна война, когато тръгваше от къщи, животното обърна очи към дядо. Стигнал чак до Унгария. Какво се четеше в тях и днес нямам сили да разкажа... Когато дядо Йоцо си тръгна, Бойчо цвили, докато го загуби от погледа си. Дядо тътреше големите си крака по пътя, аз до него не смеех да отроня дума. Пред вратника промълви: “Този път коня няма да се върне!” и заплака...
Но Бойчо се върна. Когато съобщяха на дядо за връщането му, той не спа цяла нощ. На следващата сутрин отидохме в общината, където бяха установени десетината мобилизирани коня от селото. Бойчо усети идването на дядо отдалеч, запръхтя, заудря копита в земята и завъртя красивата си глава. Боже, и до днес не съм виждал по-голяма и пленителна радост. Дядо отиде до Бойчо и го прегърна. Плачеше. Плачеше и конят. В големите му очи се давеха пролетните пейзажи край нашето село. Дядо го поведе и след малко го пусна: “Бай Йоцо, ще видиш как ще върви след мен и ще ме докосва с муцуната си по врата и косата…” За първи път дядо не прочете мислите на своя брат. Бойчо забърза, пресече трите улици от общината до нас, спря пред вратника и зацвили. В това цвилене се бяха събрали всичката световна мъка, всичката световна радост...
Такъв кон можеше да има само човек като моя дядо. И никой друг. Взеха го в кооперативното стопанство на 26 години. Колко моли дядо новите собственици, които не го бяха питали иска ли или не иска да даде животното, поне да се грижи за него, да го оставят в къщата му, но всуе... молбите му потъваха в насълзените очи на коня и в тишината, която покриваше селото в този миг.
Стъпките на Бойчо прокопотвиха две сърца – дядовото и моето.