160-тата годишнина от Белоградчишкото въстание 1850-2010 част 1

Тежко е било положението на българите под турското иго. Турците не знаели милост, не познавали човешките права, а религията им още повече ги фанатизирала и отделяла от раята – поробеният народ. Раята е безправна, отредена от провидението да слугува на правоверния мюсюлманин.

Грозно е пъшкал българинът – всичко будно в него е било убито, всичко, което е напомняло миналата слава на могъща България, е било унищожено.

Градове, села, манастири, черкви, паметници и пр. – всичко е разрушавано и унищожавано.

Гърците довършили останалото. Така българинът е изгубил своето минало, своята история, но за щастие не е изгубил своята българска кръв, своя дух.  Ще пекне слънце, ще грейнат от някъде топли животворни лъчи, ще се сгорещи кръвта, ще се възбунтува духът. Ще се родят синове в тая робска земя, които ще поискат да видят свободно и силно отечеството си, както нявга е било.

Турският гнет събуди заспалия народ. Ножът допря до кокала, народът изохка и отвори очи...

В няколко пункта на поробеното ни отечество българинът заяви, че съществува. На няколко места той се опита да въстане, но турците грозно унищожаваха всеки такъв опит. Изгаряли се цели села, жителите им се предаваха на най-грозна и срамна смърт. Оставаше да се грижат за правата на българина само хайдутите – тия фантастични борци, чието свободно отечество са били нашите балкани. Една от тези искрици на пробуждане е било и Белоградчишкото въстание от 1850 г.

Повечето сведения от изложения материал са събрани от живи свидетели и непосредствени участници в самото въстание. Взети са

някои неща и от писаното по тоя предмет от Д. Маринов и Г. Димитров.  През 1907 г. в гр. Белоградчик се учреди комитет „1850 лето”, който има за задача да увековечи паметта на падналите в това въстание герои за свободата ни. През 1911 г. комитетът издаде настоящата книжка, която вече е напълно изчерпана. Яви се нужда от настоящето второ издание, което на някои места е допълнено с нови сведения.  Комитетът предварително благодари на всички, които вземат присърце неговото дело и подпомагат разпространението на настоящата книжка.

През втората половина на XIV-ия век България паднала в турски ръце. В края на поменатия век, 1393 г., паднало Търново. Пет години

след това, в 1398 г., се предал и последният български свободен град Видин (Бдин).

Турците се утвърдили в страната и станали нейни господари, а българите – техни роби (рая). Земите били отнети от земевладелците и

предаде на турците, та по този начин се образували спахилъците –  господарските земи. Турците станали господари на живота, имота и честта на българите. Човешките права на българите били отнети. Един нищо и никакъв турчин е можел да разиграе безнаказано всякиго, па

даже и цяло село. Един заптия, един субаша, е можел да накара селските моми, когато пожелае, да излязат на хорището, да играят българско хоро,  за да избере там жертвата на скотските си страсти. Турците не са щадили нищо българско като са опустошавали църкви, манастири и гробници. Съсипвали са всичко, което е било мило и свято за българите. Подигравали се с християнските светии – в църквите са обезобразявали светите икони, унищожавали са светите дарове и са вършели безнаказано още много поразии.  На българите не се е позволявало да носят пъстри и разноцветни дрехи, нико пък да носят някакво оръжие. Ако някой българин, яздейки кон, види, че иде насреща му турчин, длъжен е бил да слезе от коня си и пешком да върви, докато отмине турчина. Не направи ли това, тежко му

и горко-зле си изпащал, па и коня си можел да изгуби. На българите не е било позволено да имат нищо хубаво. Ако конят на един българин е добър, турците го вземали под предлог, че на гяурина не е дадено от аллаха да язди хубав кон. Ако някой българин

имал хубава дъщеря, турците я вземали под предлог, че на гяурина не е дадено от аллаха да има хубава жена и насила я потурчвали. Ако пък е имал хубав син, и него взимали, завеждали го в еничерската школа и след години хубавото българче ставало по-лош турчин и от самите турци.

Нашият Видински край, в сравнение с другите части на отечеството ни, е страдал най-много, защото често е бил театър на разни войни и междуособици. В 1595 г., когато Стефан Баторий воювал с турците, тук са ставали страшни битки. В 1689 г. този край е бил завзет от австрийските войски. В 1718 г., когато крал Евгений Савойски победил турците и ги принудил да сключат Пожаровачкия мир, тук е бил пътят на турските войски. Също така - и по-рано, през 1683 г., когато турците се опитали да превземат Виена. В 1809 г., когато Кутузов с победоносните руски войски достигнал до Балкана, а генерал Каменски нападнал Видин, този край пак е бил театър на грозна и безпощадна война.

В края на XVIII и началото на XIX век тук се е подвизавал храбрият бошняк Пазвант Оглу, във времето на когото, в продължение на много години, са ставали люти битки, които са били много мъчителни за българите. Все по същото време в този край се е подвизавал и хайдук

Велко, българин от Зайчарско.

В 1848 г., когато са изпращани войски да потушат въстанието в Румъния, пътят им бил през този край. И всички тежести на войните и междуособиците е трябвало да се понасят от българите. Селата около пътищата най-много са теглили, защото през тях постоянно минавали турски войски и метежници – еничери, башибозуци, кърджалии, кабадалии, кърсердари и какви ли не турци с разни облекла,

с дълги кауци, обшити с вълчи и лисичи опашки, с чалми от разни бои и величини, с образи черни, грозни, с уста широки, лакоми, зъби редки и дълги, с устни дебели, носове като баби, някои от тях с малки очи, вдлъбнати в челото, а някои – с големи, с погледи диви, зверски и с прищевки дваж по-диви. Всеки от тях бил въоръжен от главата до петите.

Щом стигнали в някое село, извиквали старейшината и искали конак от него, като го предупреждавали, че не искали сополиви баби да им шетат, а искат млади булки и моми хубави. Бедният представител на селото не се осмелявал да възрази, нито пък да не изпълни желанието

им. На него са съобщавали, че са нужни за изхранването им известно количество пресни турти, няколко баници, няколко варени в масло кокошки, мед, яйца и пр. и той е бил длъжен в най-скоро време да изпълни заповедта им, иначе зле си изпащал. Отведат ли се по квартири,  там вече се дават други заповеди. Момите и булките да постилат на агите най-хубавите си черги, да изуват цървулите им, а мъжете, които до това време са развеждали навън конете им, се натоварвали да развеждат около къщи цървулите им, през което време те вътре вкъщи безобразничели в крайна степен.

След като им се донесе храна и след като натъпчат гладните си стомаси, те ставали дваж по-страшни, давайки воля на скотските си страсти. След яденето, пиенето и след всички мръсни дела се започвал пазарлък между турците и старците на селото за заплащане зъбен данък (диш хакъ) задето са хабили зъбите си да ядат печените кокошки и баниците. По този начин обирали селото и си заминавали, за да направят място на други по-гладни от тях. Подобни беззакония и мръсни дела се вършили твърде често, но българите са били безсилни да запазят живота и имота си. Плачовете и стенанията на българите са били големи, но никой не е искал да ги чуе. Като че ли сам Бог е бил забравил за съществуването на един народ, който се нарича българи, и който, долу на земята, където не се намира ада, търпи адски мъки от турците. Много села са запустели, много села са се изселили като жителите им се прибрали в затънтените планински краища или в други отдалечени от пътищата места, а някои от тях – в чужбина, за да се избавят от честото гостуване на турците. Развалините на такива села и сега личат.

Едно от тези села е Медовница, Белоградчишка околия, което по-рано е било на пътя, който отива от Белоградчик през Башовица за Видин – при запустялата черквица. Това село е изпитало всички мъки и злини, които турците са могли да измислят и без колебание да извършат. Един Видински бей като минал през селото отнел жената на един от по- първите селяни и я отвел със себе си, след което селяните напуснали селото си безвъзвратно и се заселили далеч от пътищата там, където е чешмата „Медовнишка”. Не след дълго, обаче, е трябвало да напуснат и новото си заселище, защото бил прокаран през селото им нов път – Ниш – Видин, та се заселили там, където е сега селото.

Не по-добра е била участта и на градеца Брестов хан (Ханище), който се намира на 8 км на запад от Белоградчик на пътя, който върви от

с. Салаш за Видин – на римския път Рациария (Арчар) – Нисом (Ниш) –  Скуп (Скопие).

Този градец е бил разрушен и голяма част от населението му избита и то тогава, когато е празнувало събора си на „Св.  Троица”. Останалите живи са избягали в Сърбия, където са заселили градеца Нови-хан, преименуван сега Кралево село. Такава е била съдбата и на много други заселища в Белоградчишка околия. А за Адлийската (Кулската) и за Зайчарската (сега в Сърбия) околии по-друго трябва да се каже. Населението от поменатите околии почти изцяло е избягало от турските зверства е се е заселило далеч във вътрешността на Сърбия,  където се е и посърбчило. Отпосле турските бегове (спахии) са заселили поменатите околии с преселници от Тетевенския балкан.

В този край българите най-много са теглили от господарите спахии. Те са били властни да вършат с българите каквото си щат, като са разполагали с имота на подвластните българи като със свой имот, а с честта на челядта им са се подигравали, когато си поискат.

А и чиновниците не падали по-долу. Тук му е мястото да се спомене за зверствата на Белоградчишкия войвода (каймаканин) преди въстанието Дели Абдулла. Този войвода посетил веднъж с. Орешец и, понеже не излезли да го посрещнат,  хвърлил свещеника им, поп Кръсто, в находящата се върху една могила,  на запад от селото, дълбока яма, наречена „Пропаст”. Грозна сцена  представлявало погубването на този свещеник. Войводата на пъстър килим всред хорището пие бистра ракия, две моми му служат, а

останалите моми, насила доведени, въртят около него хорото.  Свещеникът и старците стоят срещу него със скръстени ръце без да смеят да се помръднат, а той си попива бистра ракия и със светнали от пиянство очи зяпа момите. По едно време дошло на ум на пияния турчин да разиграе свещеника, загдето не излязъл с раята из вън селото да го посрещне и да му се поклони като на господар. Повиква го, почва се един вид следствие. Свещеникът се извинява, че не му е било съобщено,  че войводата ще го посети, та да се подготви да го посрещне, новойводата не иска да чуе никакви извинения и дава заповед да погубят попа. Заптиите вземат свещеника, завързват го, подиграват се с него така, както юдеите са се подигравали с Исуса Христа и след това го закарват при пропастта, хвърлили го в нея, та загинал мъченически.

Никой не се явил да защити бедната рая. Само някои по-събудени мъже от нейната среда с цел да отмъстят на турците за лошите им дела са грабвали оръжие, отделяли се от домовете си, за да прекарат живота си по горите, край горските пътища, та там да причакват турците, та да им се отплащат за насилията, които те вършат над братята и сестрите им.

Тези хора са били хайдутите. Хайдутите понякога скъпо се отплащали на турците за делата им, но и техният живот е бил много тежък, защото турците са пускали след тях големи потери и заловят ли някой хайдутин, той след големи мъки, при стечение на множество народ, насила докарван от властта, бивал надяван на кол и там го оставяли да се мъчи, докато издъхне, а тялото му оставало на кола,  докато се разпадне.

Подвизите на хайдутите ни най-малко не са могли да спрат турците да не притесняват раята, а напротив – повече ги дразнили.

Затова по-събудените мъже от нашия край като видели, че трябва да се действа по-инак, т.е. да се повдигне цялата рая, та с оръжие в ръце да извоюва човешките си права, потъпкани след падането на Българското царство, намислили да повдигнат народа (раята) против властта. Към това ги подтикнала следната случка.

През 1848 г. Белоградчишките първенци Вълчо Бочов, Влах Неделко и Лило Панов, като добри християни, отишли на поклонение в Светогорските манастири. В същото време там бил на поклонение и наследникът на руския престол – брат на блаженопочившия наш освободител Александър II – Константин Николаевич. На поменатите белоградчичани се удало случай да се срещнат с хората от свитата на престолонаследника и при един разговор с тях се оплакали от притесненията на турците. Това дошло до ушите на престолонаследника,  който чрез хората от свитата си, обадил на казаните българи, че Русия ще им помогне да се отърват от робство, но за да се застъпи тя за тях, те трябва да се провикнат, че искат свобода и човешки права, като въстанат против угнетителите си.

Думите на царевича жегнали поменатите българи и те, като се върнали в Белоградчик, първата им работа била да се срещнат с башкнеза

Цоло Тодоров и да се споразумеят с него за това, което трябва да се върши.

Цоло Тодоров е бил почитан от българското население в каазата твърде много и затова на него се възлага най-голяма надежда. Той им казал, че населението на каазата лесно ще се вдигне на оръжие, но само Белоградчишката кааза нищо не може да направи. Тогава в едно събрание, в което взели участие съгражданите им Костадин Янев и Казанджи Петко, решили да се обиколят Ломската и Видинската каази, в състава на втората е влизала и по-късно образуваната Адлийска (Кулска) кааза, за да се влезе в споразумение с по-събудените и попърви българи за общо въстание.

Като обиколили поменатите каази и се съвещавали с по-първите хора от разните села станало общо събрание в Раковишкия манастир със

следните лица: Вълчо Бочов, дедо Божин, Цоло Тодоров (баш кнеза), Лило Панов и Влах Неделко, всички от Белоградчик, Петко Маринов

(паша Петко) – баш кнеза и дедо Йончо от с. Грамада, капитан Кръсто от с. Малки турчин (Цар-Шишманово), Герго Николов Ковачев, Игнат

Бояджията, Георги Милюковски и др. от с. Раковица, дедо Иван Кулин от с. Медковец, поп Златко от с. Калугер, дедо Петко Ковача и дедо

Велко от с. Орешец, поп Никола от с. Мехмедовци, Първул Станков от с. Стакевци, Спас Богата и ковач Николо от с. Влахович (сега Подгоре), Хаджи Иван даскала от Татар-Пазарджик, Филип Ив. Цолов Делиянски,  Спас Тодоров и др. от с. Старопатица, Дамян Петров, дедо Божин и дедо Йоцо от Търговище, Найден от с. Протопопинци, дедо Йоцо от с.  Макреш, Стоян Николов от с. Големи турчин (Цар Петрово), Хаджи Агапи от Изворския манастир, отец Серафим, игумен на Раковишкия манастир, Марин Николов от с. Василовци, Д. Панов и дедо Иван от гр.  Лом, Цоко Петков и Пуйо Груев от с. Бойница, Гицо Пуев от с. Брегово и др.

В това събрание е бил избран комитет с председател Вълчо Бочов и касиер-секретар Лило Панов и членове. Било решено всеки от тях да

внесе известна сума за купуване барут и оръжие и да се събира помощ тайно от населението, а в ония села, където първенците са за в полза на делото, да се събира помощта под формата на добавъчен данък.

За ръководители и командири на въстанието, назначени или избрани, били: Цоло Тодоров, Иван А. Кулин, Игнат Бояджията, капитан Кръсто, Първан Върбанов, Петко Маринов, Стоян Николов, Спас Дамянов, Първан Стамболийски, Марин Николов, Първул Станков и др. Дедо Иван Кулин и Първул Станков били натоварени да извършат в Сърбия покупка на барут и оръжие и да влязат в преговори със сръбските власти за подпомагане на въстанието с войска.  Определено било да се въстане на 1 юни 1850 г. на Възнесение.  Били определени и пунктовете за събиране на въстаниците и начина на нападението. Било решено да се нападне най-напред гр. Лом като неукрепен, а след това половината от въстаниците да заминат за гр.  Видин, да заобиколят града и да го държат в обсада, а другата половина да подкрепи белоградчишките въстаници и след като превземат Белоградчик цялата сила да се групира около Видин - с пристъп да превземат града и след това да действат по-нататък.

Понеже според обмисления на събранието план, главните точки на нападението били три, именно Лом, Видин и Белоградчик, то били

избрани трима предводители на въстанието: на белоградчишките – Игнат Бояджията от Раковица, на ломските – капитан Кръсто от Малки турчин,  а на видинските – Първан Върбанов. Като съветници на предводиделя на белоградчишкия отряд били назначени: Цоло Тодоров, Вълчо Бочов, Лило Панов и Влах Неделко, а за чауши (подофицери), които да водят четите – дедо Манчо Марков от Чифлик, Мико Нинчов от Калугер, Джорджо Пандурски от Горни Лом, Петко Спасов – ковача от Орешец, Живко Белперчин от Върбово, Пенчо

Ангелов от Търговище, Веселин Цвикля от Праужда, дедо Здравко от Ошане и др.

Работата по подгоготвката на въстанието вървяла успешно. Пари се събирали доста бързо и част от тях били изпратени в Сърбия за барут и пушки, като било уговорено, щом се предаде оръжието, да се брои и останалата сума за изплащане стойността им.  Като наближил денят, в който трябвало да се обяви въстанието, в Сърбия бил изпратен Първул Станков да узнае дали Сърбия ще подкрепи въстаниците и сръбските власти отговорили утвърдително – сърбите ще се притекат на помощ на въстаниците и същевременно ще бъде доставено и нужното оръжие.

На 31 май срещу 1 юни (срещу Спасов ден) 1850 г. по причина, че били избити няколко души турци при Раковица и Влахович, водителите,  страхувайки се да не се усетят турците, че се готви встание и да го осуетят, го обявили, а според предварителният план това е трябвало да стане точно на Спасов ден. Всеки селянин, способен да носи оръжие, нарамил дългата два метра тояга с топуз на върха, а тия, които имали ножове, пищови и пушки, въоръжили се с това си оръжие и под командата на чаушите още през нощта заобиколили Белоградчик от всички страни, поставили мъртва стража „аванпост” и се наредили около града да чакат пристигането на помощ и оръжие от Сърбия. Същевременно била поставена стража на прохода „Св. Никола”, на „Сухи-дол” и други лесно проходими пътища, водещи до Пирот и Берковица, за да пази да не дойдат да ги нападнат турците оттам. Изпратени били Първул Станков и поп Златко за Сърбия, за да действат за по-скорошното изпращане на помощ и оръжие и тям било отговорено, че помощта и оръжието са готови, с която вест те се върнали, за да ободрят другарите си. Но като не пристигнали нито помощ, нито оръжие, те двамата били изпратени още един път и тогава им било съобщено, че нито помощ, нито оръжие ще им се даде. През времето, когато поп Златко и Първул Станков сновели между Княжевац (Гургосовац) и Белоградчишката обсадна линия, нападателите не стояли бездейни. Край рекичката до моста на старото

шосе Видин – Белоградчик, при някогашната дедо Ценкова кръчмица, имало три бреста, под които се били разположили предводителя на

въстаниците Игнат Бояджията със съветниците си, а над брестовете по- горе имало един габър, под който била наредена на бърза ръка майсторска (работилница) за поправяне на пушките, за направа на сабли от коси, брадви, маждраци и други оръжия, които би могло да помогнат на нападателите да съсипят четиривековните си мъчители. За управител на работилницата, като най-вещ, бил назначен Петко ковача от с.  Орешец, който с помощта на другите ковачи в късо време направил много и добри ножове, маждраци и други оръжия, с които да се действа по време на нападението, а останалите въстаници сами си приготвили дълги тояги и точили ножовете си през времето, когато били свободни от патрулна служба. Храна за въстаниците донасяли от близките села.

Въстаниците, като се уверили, че помощ от Сърбия няма да получат, ограничили се само с държане на града в обсада и решили да не предприемат нападателни действия до пристигането на Ломските въстаници. За да не се решат да нападнат града, главната причина била

тази, че имали само 50-60 пушки. Турците, като видели, че са заобиколени, открили огън от крепостта с топовете си, но ядрата (гюлетата) не достигали до въстаниците, та никаква повреда не им причинявали. Също и куршумите от пушките им не достигали до тях.

От начало турците се опитали да влязат в преговори с въстаниците, но последните, като се страхували, че така ще узнаят силата им, не ги допускали близо до обсадната линия, а ги разпъждали с гърмежи и викове „назад”, изговаряни на български, сръбски и румънски с цел да всеят в тях страх, че са нападнати не само от българи, а и от сърби и румъни. Държането на Белоградчик в обсада продължило осем дни. На деветия ден турците от Видин, Лом, Арчар-паланка (Акчар) и Цибърпаланка, след разбиването на ломските въстаници при Хасанова махала (сега Борисово) и на видинските въстаници при с. Гърци, се отправили за Белоградчик през Башовица.

Въстаническият аванпост, като ги съгледал, известил за това и веднага било дадено нареждане известен брой нишанджии (ловци) да отидат да пазят прохода „Столове”, където се очаквало да минат турците. Но турците изхитрили, вместо да минат през „Столове”, отишли в с. Калугер и оттам се явили в гръб на въстаниците. При сега несъществуващото село Крилатица, край видинското шосе, далеч от Белоградчик около 5 км, се почнала престрелката между въстаниците и турците, която траяла твърде малко, защото въстаниците видели срещу себе си силен неприятел по число и оръжие, па и стрелците им в голямата си част били далеч от бойното поле – на прохода „Столове”, та хванали Балкана и избягали.

В това сражение колко души турци са паднали не се знае, а от българите – въстаници, понеже са били закрити в гората не е паднал нито един.

Турците, за да отмъстят на българите, запалили селцето Крилатица, което цялото изгоряло.
Продължение към втората част ...