Животът на българите под турско иго

Тежко е било положението на българите под турското иго. Турчинът не знаел милост, непознавал човешките права, а религията му още повече го фанатизирала и отделяла от раята - поробения народ. Раята е безправна, отредена от провидението да слугува на правоверния мюсюлманин.

Грозно е пъшкал българина: всичко будно в него е убито, всичко, което напомняло миналата слава на могъща България, е било унищожено. Градове, села, манастири, черкви, паметници и пр. всичко е било разрушавано и унищожавано.

Гърците довършили останарото. Така българинът е изгубил своето минало, своята история, но за щастие, не е изгубил своята българска кръв, своя дух.

Ще пекне слънце, ще грейнат от някъде топли животворни лъчи, ще се сгорещи кръвта, ще се разбунтува духът. Ще се родят синове на тая робска земя, които ще поискат да видят свободно и силно отечеството си, както нявга е било.

Турският гнет събуди заспалия народ. Ножът допря до кокала, народът изохка и отвори очи...

В няколко пункта на поробеното ни отечество българинът заяви, че съществува. На няколко места той се опита да въстане, но турците грозно унищожаваха всеки такъв опит. Изгаряли са цели села, жителите им са предавани на най-грозна и срамна смърт. Оставаше да се грижат за правата на българина само хайдутите, тия фантастични борци, чието свободно отечество са били нашите Балкани.

Една от тия искрици на пробуждане е било и Белоградчишкото въстание през 1850 год.

Оскъдни са сведенията за всичко станало през тъмната епоха на робството ни под турците, оскъдни са те и за отделните въстания, защото турците унищожавали всеки опит и мисъл за въстание. Оскъдни са те и за въстанието - предмет на настоящата книжка.

Повечето сведения от изложения материал са събрани от живи свидетели и непосредствени участници в самото въстаниие. Взети са някои неща и от писаното по тоя предмет от Д. Маринов и Г. Димитров.

През 1907 година в гр. Белоградчик се учреди комитет "1850 лето", който има за задача да увековечи паметта на падналите в това въстание герои за свободата ни. През 1911 година комитетът издаде настоящата книжка, която вече е напълно изчерпана. Яви се нужда от настоящето второ издание, което на някои места е допълнено с нови сведения.

Комитетът предварително благодари на всички, които вземат присърце неговото дело и подпомагат разпространението на настоящата книжка.Киро Панов. Материали по белоградчишкото въстание. Издава Комитет "1950 г." Второ издание, печ. Стамен Каменов, Белоградчик, 1937, 28 с. (Подшита)

През втората половина на XIV век България паднала в турски ръце. В края на поменатия век, 1393 година, паднало Търново. Пет години след това, в 1398 година, се предал и последният български свободен град Видин (Бдин).

Турците се утвърдили в страната и станали нейни господари, а българите - техни роби (рая). Земите били отнети от земеделците и предадени на турците, та по този начин се образували спахилъците - господарските земи. Турците станали годподари на живота, имота и честта на българите. Човешките права на последните са отнети. Един вищо и никакъв турчин е можел да разиграе безнаказано всекиго, па даже и цяло село. Един заптия, един субаша, е можел да накара селските моми, когато пожелае, да излязат на хорището, да играят български хоро, за да избере там жертвата на скотските си страсти.

Турците не са щадили нищо българско, като са опустошавали църкви, манастири и гробници. Съсипвали са всичко, което е било мило и свято за българите. Подигравали са се с християнските светии - в църквите са обезобразявали светите икони, унищожавали са свещените дарове и още много поразии са вършили безнаказано.

На българите не се е позволявало да носят пъстри и разноцветни дрехи, нито пък да носят вякакво оръжие. Ако някой българин, яздейки кон, види, че иде насреща му турчин, длъжен е бил да слезе от коня си и пешком да върви, докато отмине турчина. Не направи ли това, тежко му и горко-зле си изпащал, па и коня си можел да изгуби.

На българите не е било позволено да имат нещо хубаво. Ако конят на един българин е добър, турците го вземали под предлог, че на гяурина от алаха не е било дадено да язди добър кон. Ако някой българин е имал хубава дъщеря, турците я взимали под предлог, че на гяурина не е дадено от алаха да има хубава жена, и на сила я потурчвали. Ако пък е имал хубав син и него взимали, завеждали го в еничерската школа и след години хубавото българче ставало по-лош турчин и от самите турци.

Нашият (Видиндсият) край, в сравнение с другите части на отечеството ни, е най-мого страдал, чащото често е бил теакът на разни войни и междуособия. В 1595 год., когато Стефан Баторий воювал с турците, тук са ставали страшни битки. В 1689 год. този край е бил завзет от авсрийските войски. В 1718 год., когато крал Евгений Савойски победил турците и ги принудил да сключат Пожаровачкия мир, тук е бил пътя на турските войски. Също така и по-рано, през 1683 год., когато турците се опитали да превземат Виена. В 1809 год. когато Кутузов с победоносните руски войски пристигнал до Балкана, а генерал Каменски нападнал Видин, този край е бил пак театър на грозна и безпощадна война. В края на XVIII и в началото на XIX векове тук се подвизавал храбрият бошняк Пазвант Оглу, във времето на когото, в продължение на много години, са ставали люти битки, които са били много мъчителни за българите. Все по същото време се е подвизавал по този край и хайдук Велко, българин от Зайчарско (1).

В 1848 год., когато се изпращали войски, за да потушат въстанието в Румъния, пътят им бил през този край. И всички тежести на войните и междуособиците е трябвало да се понасят от българите.

Селата, които са били край пътищата, най-много са теглили, защото през тях постоянно са минавали турски войски и метежници - еничери, башибозуци, кърджалии, кабадалии, кърсердари и какви ли не турци с разни облекла, с дългу кауци, обшити с вълчи и лисичи опашки, с чалми от разни бои и величини, с образи черни, грозни, с уста широки, лакоми, зъби редки и дълги, с устни дебели, носове като баби, някои от тях с малки очи, вдлъбнати в челото, а някои с големи, с погледи диви, зверски и с прищевки дваж по-диви. Всеки от тях е бил въоръжен от главата до петите. Щом стигали до някое село, извиквали старейшината и искали конак от него, като го предупреждавали, че не искат сополиви баби да им шетат, а искат млади булки и моми хубави. Бедният представител на селото не се осмелявал да не изпълни желанието им. На него са съобщавали, че са им нужни за нахранването им известно количество пресни турти, няколко баници, няколко варени в масло кокошки, мед, яйца и пр. и той бил длъжен в най-скоро време да изпълни заповедта им, иначе зле си изпащал. Отведат ли се по квартири, там вече се дават други заповеди. Момите и булките да постилят на агите, по тяхно искане, най-хубавите си черги, да изуят цървулите им, а мъжете, които до тогава са развеждали навън конете им, се натоварвали да развеждат около къщи цървулите им, през което време те вътре в къщи безобразничили до крайна степен. След като им се донесе храна и след като натъпчат гладните си стомаси, те ставали дваж по-страшни, давайки воля на скотските си страсти. След яденето, пиенето и след всички мръсни дела се започвал пазарлък между турците и старците на селото за заплащане зъбен данък (диш хакъ), за дето са хабили зъбите да ядат печените кокошки и баниците. По този начин обирали селото и си заминавали, за да направят място на по-гладни от тях.

Подобни безакония и мръсни дела са се вършили твърде често, но българите са били бизсилни да запазят честта на семействата си; те били безсилни да запазят живота и имота си. Плачовете и стенанията на българите са били големи, но никой не е искал да ге чуе. Като че ли и сам Бог е бил забравил за съществуването на един народ, който се нарича българи и който долу на земята, където се намира ада, търпи адски мъки.

Много села за запустели; много села са се изселили, като жителите се прибрали в затънтените планински краища или в други отдалечени от пътищата места, а някои от тях - в чужбина, за да се избавят от честото гостуване на турците. Развалините от такива села и сега се познават. Едно от тези села е селото Медовница, Белоградчишка околия, което по-рано е било на пътя, който отива от Белоградчик през Башовица за Видин - при запустялата черквица. Поменатото село е изпитало всички мъки и злини, които турците са могли да измислят и без колебание да извършат. Един Видински бей, като минал през селото, отнел жената на един от по-първите селяни и я отвел със себе си, вследствие на което селяните напуснали селото си бизвъзвратно и се засели далеч от от пътишата, там където е е чешмата, наречена "Медовнишка". Не след много обаче трябвало да напуснат и новото си заселище, защото бил прокаран през селото им нов път - Ниш - Видин, та се заселили там, където е сега селото.

Не по-добра е била участта и на градеца Брестов-хан (Ханище), който се намира на 8 километра от Белоградчик на пътя, който върви от с. Салаш за Видин - на римския път Рациария (Арчар) Нисом (Ниш) - Скуп (Скопие). (2) Поменатият градец е бил разрушен и голяма част от населението му избита и то тогава, когато е празнувало събора си на "Св. Троица". Останалите живи са избягали в Сърбия, където са заселили градеца Нови-хан, преименуван сега Кралево село. Такава е била участта и на много други заселища в Белоградчишката околия. А за Адлийската (Кулската) и за Зайчарската (сега в Сърбия) по друго трябва да се каже. Населението на поменатите околии почти цялото е избягало от турските зверства и се е заселило далеч във вътрешността на Сърбия, където се е посръбчило. Отпесле турските бегове (спахии) са заселили споменатите околии с преселници от Тетевенския балкан (3).

(1) От тези незаконни дела на турците, българският народ е бил много недоволен, защото, според народното поверие, ако един член на семейството промени вярата си, това семейство "до девета рода пада в смъртен грях". Затова именно са употребявани всички възможни, простени и непростени средства за да отърваване от потурчване набелязаната за това мома или жена. В края на XVIII в. един старец, някой си дедо Петър от с. Калугар, Белоградчишко, дъщерята на когото искал да вземе за жена синът на техния господар, като не успял да склони господаря си, да увещае сина си, да не взема за жена българка, дал привидно съгласието си да я даде за жена на последния. Поканил ги даже дома си на гости за "сговор". След като ги нахранил, напоил и приспал, изпратил бабата и дъщеря си към Сърбия, зарязал къщата със спящите в нея турци и я запалил, та изгоряла с всички сватове, а той настигнал жена си и дъщеря си и се заселил в Сърбия. По този начи той запазил рода си от смъртен грях.

(2) Развалините на казания градец и сега личат. Край Марината воденица се виждат основите на няколко сгради, а по на север от нея има няколко могили, в които се намират късове керемиди, тухли, хоросан и камъни от сгради. На запад от тези развалини, на върха Кокошевец, пък личат развалини на изгоряла църква, която, според преданието, била разрушена заедно с градеца.

(3) И сега цели фамилии в гр. Зайчар, с. Велики (Големи) Извор и други села в Зайчарска околия, в гр. Кула и околията, носят иманата на селата от Тетевинския балкан, откъдето са се изселили - Торозлииците, Лесиндренците, Видрарците и пр. В Зайчар, в най-главната чаршия се чете фирмата "Лесидренац", па и наречието на Зайчарци, Кулчани и околиите им, а и на част от населението около Свилайнац (Сърбия) е досущ тетевенско.

В този край българите са най-много теглили от господарите спахии. Те са били властни да вършат с българите си каквото си щат, като са разполагали с имота на подвластните си българи като със свой имот, а с честта на челядта им са се подигравали, когато си поискат (1). А и чиновниците не падали по-долу.

Тук му е мястото да се спомене и за зверствата на Белоградчишкия войвода (каймаканин) преди въстанието Дели Абдулла. Този войвода посетил веднъж с. Орешец и, понеже, не излезли да го посрещнат, хвърлил свещеника им, поп Кръсто, в находящата се върху една могила, на запад от селото, дълбока яма наречена "пропаст". Грозна сцена е представлявала погубването на поменатия свещеник. Воеводата на пъстър килим всред хорището пие бистра ракия; две моми му служат, а останалите моми, насила доведени, въртят около него хорото. Свещеникът и старците стоят срещу неги със скръстени ръце, без да смеят да се помръднат, а той си попива бистра ракия със светнали от пиянство очи зяпа момите. По едно време дошло на ум на пияния турчин да разиграе свещеника, за гдето не излязал с раята извън селото да го посрещне и да му поклони като на господар. Повиква го, почва се един вид следствие. Свещеникът се извинява, че не му било съобщено, че войводата ще го посети, та да се приготви да го посрещне, но войводата не иска и да чуе никакви извинения и дава заповед да погубят попа. Заптиите вземат свещеника, свързват го, подиграват се с него така, както юдеите са се подигравали с Исуса Христа и след това го закарват при пропастта, хвърлили го в нея та загинал мъченически.

Никой не се явил да защити  бедната рая. Само някои по-събудени мъже от нейната среда с цел да отмъстят на турците за лошите им дела, са грабвали оръжие, отделяли се от домовете си, за да прекарват живота си по горите, край горските пътища, и там да причакват турците, та да им отплащат за насилията, които те вършат над братята и сестрите им.

Тези хора са били хайдутите. Хайдутите понякога скъпо се отплащали на турците за делата им, но и техният живот е бил много тежък, защото турците са пускали след тях големи потери и заловят ли някой хайдутин, той след големи мъки, при стечение на множество народ, насила докарван от властта, бивал надяван на кол и там го оставали да се мъчи, докато издъхне, а тялото му оставало на кола, докато се разпадне (2).

(1) Господарът на с. Върбово, Мехмед бей е имал лозята си в местността "Маркашница", Белоградчишко землище и там е летувал. Той, а и други бееве са си присвоили правото на първата нощ с младите невести от селата в спахилъка им, а освен това той бил задължил момците и младите булки, всеки неделен ден да отиват на лозето му и там да правят хорото. Там е избирал и жертвата на скотските си страсти, която е била длъжна да прекара нощта с него. Най-после една героиня-мома забила нож в гърдите му и по този начин премахнала един човек-звяр.

(2) Тук трябва да се спомене, а с това и почете паметта на мъченически загиналия, предаден от лоши българи, борец за народната свобода Стоян войвода от с. Праужда, Белоградчишко, който, след като ред години се е скитал по горите, за да пази народа от турските злодеяния, е бил заловен в гр. Враца, предаден от Георги Мъцката от гр. Белоградчик, докаран в Белоградчик, окован в тежки вериги и длед това закаран на прохода за с. Стакевци, до Ковачевата воденица и там набоден на кол, където и издъхнал след тежки мъки. Стояновите другари (хайдутите) били заловени по-рано и умъртвени на Кадъ-боаз, чрез разпаряне и навиване на червата им на чекърк (колело) - наказание, наложено от сръбските власти по искане на турците, за да дадат доказателство, че не са давали гостоприемство на българските бунтовници.

Подвизите на хайдутите ни най-малко не са могли да спрат турците да не притесняват раята, а напротив повече ги дразнили. Затова по-събудените мъже в нашия край като видели, че трябва да се действа по-инак, т.е. да се повдигне цялата рая, та с оръжие в ръцеда извоюва човешките си права, потъпкани след падането на Българското царство, намислили да повдигнат народа (раята) против властта. Към това ги подтикнало непесредствено и следващата случка:

През 1848 година Белоградчишките първенци Вълчо Бочов, Влах Неделко и Лило Панов, като добри християни, отиват на поклонение в Светогорския манастир. В същото време бил на поклонение в казаните манастири и наследника по онова време на руския престол - брата на блаженопочившия наш освободител Александър II - Константин Николаевич. На поменатите белоградчичани се удало случай да се срещнат с хората от свитата на престолонаследника и при един разговор с тях да им се оплачат от притесненията на турците. Това дошло до ушите на престолонаследника, който чрез хората от свитата си обадил на казаните българи, че Русия ще им помогне да се отърват от робство, но за да се затъпи тя за тях, те трябва да се провикнат, че искат свобода и човешки права, като въстанат против угнетителите си.-

Думите на царевича жегнали поменатите българи и те, когато се върнали в Белоградчик, първата им работа била да се срещнат с баш-кнеза (1) Цоло Тодоров и да се споразумеят с него за това, което трябва да се върши.

Цоло Тодоров е бил почитан от българското население в каазата твърде много и затова на него се възлага най-голяма надежда. Той им казал, че населението на каазата лесно ще се вдигне на оръжие, но само Белоградчишката кааза нищо не може да направи. Тогава в едно събрание, в което взели участие съгражданите им Костадин Янев и Казанджи Петко, решили: да се обиколят Ломската и Видинската каази, в състава на втората от които е взизала образуваната по-късно Адлийска (Кулска) кааза, за да се влезе в споразумение с по-събудените и по-първите българи за общо въстание.

Като обиколили поменатите каази и се съвещавали с порвите хора от разните села, станало общо събрание в Раковишкия манастир от следващите лица: Вълчо Бочов, дедо Божин, Цоло Тодоров (баш кнеза), Лило Панов и Влах Неделко, всички от Белоградчик, Петко Маринов (паша Петко) - баш кнеза и дедо Йончо от с. Грамада, капитан Кръсто от с. Малки турчин (Цар Шишманово), Герго Николов Ковачев, Игнат Бояджията, Георги Милювски и др. от с. Раковица, дедо Иван Кулин от с. Медковец, поп Златко от с. Калугер, дедо Петко ковача и дедо Велко от с. Орешец, поп Никола от с. Мехмедовци (2), Първул Станков от с. Стакевци, Спас Богата и ковач Николо от с. Влахович, хаджи Иван даскала от Татар-Пазарджик, Филип Ив. Цолов Делиянски, Спас Тодоров и др. от с. Старопатица, Дамян Петров, дедо Божин и дедо Йоцо от Търгавище, Найден от с. Протопопинци, дедо Йоцо от с. Макреш, Стоян Николов от с. Големи-Турчин (Цар Петрово), хаджи Агапи от Изворския манастир, отец Серафим, игумен на Раковския манастир, Марин Николов от с. Василовци, Д. Панов и дедо Иван от гр. Лом, Цоко Петков и Пуйо Груев от с. Бойница, Гицо Пуев от с. Брегово и др.

В това събрание е бил образуван комитет, за председател на който е бил избран Вълчо Бочов, за касиер и секретар Лило Панов, а останалите лица за членове. Било решено всеки от тях да внесе по известна сума за купуване барут и оръжия и да се събира помощ тайно от населението, а в ония села, където първенците са за в полза на делото, да се събира помощта като един вид добавъчен данък.

Назначени или по право избрани били за ръководители по приготовляване на народа към въстание и командване на въстаниците: Цоло Тодоров, Иван А. Кулин, Игнат Бояджията, капитан Кръсто, Първан Върбанов, Петко Маринов, Стоян Николов, Спас Дамянов, Първан Стамболийски, Марин Николов, Първул Станков и др.

Натоварени били дедо Иван Кулин и Първул Станков за извършат в Сърбия покупка на барут и орожие и да влязат в преговори със сръбските власти за подпомагане на въстанието с войска.

Определено било да се въстане на 1 юни 1850 г. на Възнесение. Били определи и пунктовете за събиране на въстаниците и начина на нападението. Било решено да се нападне най-напред гр. Лом, като неукрепен, а след това половината от въстаниците да заминат за гр. Видин, да заобиколят града и да го държат в обсада, а другата половина да подкрепи Белоградчишките въстаници, и след като превземат Белоградчик, цялата сила да се сгрупира около Видин и с пристъп да превземат града и след това да действат по-нанатък.

Понеже според обмисления на събранието план, главните точки на нападението били три, именно Лом, Видин и Белоградчик, то били избрани трима предводители на въстанието: на Белоградчишките - Игнат Бояджията от с. Раковица, на Ломските - капитан Кръсто от с. Малки-Турчин (Цар Шишманово) и на Видинските - Първан Върбанов.

Като съветници на предводителя на Белоградчишкия отряд били назначени: Цоло Тодоров, Вълчо Бочов, Лило Панов и Влах Неделко, а за чауши (подофицери), които да водят четите, били назначени дедо Манчо Марков от Чифлик, Мико Нинчов от Калугер, Джорджо Пандурски от Горни-Лом, Живко Белперчин от Върбово, Пенчо Ангелов от Търговище, Веселин Цвикля от Праужда, дедо Здравко от Ошане и др.

Работата по приготвянето на въстанието вървяла успешно. Пари се събирали доста бързо и част от тях била изпратена в Сърбия за барут и пушки, като било уговорено, щом се предаде оръжието, да се брои и останалата сума за изплащане стойността им.

Като наближил денят, в който трябвало да се обяви въстанието, бил ипратен Първул Станков да узнае, ще се даде ли от Сърбия някаква подкрепа на въстаниците, комуто било отговорено утвърдително, като му било казано, че щом се обяви въстанието, сърбите ще се притекат на помощ на въстаниците и същевременно ще им бъде доставено и оръжие.

(1) Баш-кнезовете са били главните представители на раята в каазите. Във всяка кааза е имало по един баш-кнез (главен кмет), избран от кнезовете (кметовете) и утвърден от властта.

(2) С. Мехмедовци от 1934 г. се преименува на името на бореца за отечествена свобода - протопоп Никола, та се вече имунува Поп Николаево.

На 31 май срещу 1 юни (срещу Спасовден) 1850 год., по причина, че били избити няколко души турци при Раковица и Влахович, водителите, страхувайки се да не се усетят турците, че се гонви въстание и да го осуетят, го обявили, а според уговорения план е трябвало да се обяви на 1 юни същата година (1).

Всеки селянин, способен да носи оръжие, нарамил дългата два метра тояга с топуз на върха (2), а тия, които имали ножове, пищови и пушки, въоръжили се с това си оръжие и под командата на чаушите още през нощта заобиколили Белоградчик от всички страни, поставили мъртва стража "аванпост" и се наредили около града да чакат пристигането на помощ и оръжие от Сърбия. Същевременно била поставена стража на прохода "Св. Никола", на "Сухи-дол" и др. лесно проходими пътища, водещи от Пирот и Берковица за Белоградчик, за да пази да не дойдат да ги нападнат турците от Пирот и Берковица. Изпратени били Първул Станков и поп Златко в Сърбия, за да действат за по-скорошното изпращане на помощ и оръжие, на които било отговорено, че помощта и оръжието са готови и ще бъдат изпратени и били върнати, за да ободрят другарите си. Но като не пристигнали нито помощ, нито оръжие, те били изпратени още един път и тогава им било съобщено, че нито помощ, нито оръжие ще им се даде.

През времето, когато поп Златко и Първул Станков сновели между Княжевац (Гургосовац) и Белоградчишката обсадна линия,нападателите не стояли празни. Край рекичката до моста на старото шосе Видин - Белоградчик, при някогашната дедо Ценкова кръчмица, имало три бреста, под които се били разположили предводителя на въстаниците Игнат Бояджията със съветниците си, а над брестовете по-горе имало един габър, под който била наредена на бърза ръка майсторска (работилница) за поправяне на пушките, за направа на сабли от коси, брадви и маждраци и други оръжия, които би могли да помогнат на нападателите да съсипят четиривековните си мъчители. За управител на работилницата,като най-вещ, бил назначен Петко ковача от с. Орешец, който с помощта на другите ковачи в късо време направил много и добри ножове, маждраци и други оръжия, с които може да се действа по време на нападението, а останалите въстаници си приготвили дълги тояги и точили ножовете си през времето, когато били свободни от патрулна служба.

Храна за въстаниците донасяли от близките села.

Въстаниците като се уверили, че помощ от Сърбия няма да получат, ограничили се само с държане на града в обсада, като решили да не предприемат никакви нападателни действия до пристигането на Ломските въстаници. За да не се решат така лесно да нападнат града, главната причина била тази, че те имали само 50-60 пушки.

Турците, като видели, че са заобиколени, открили огън от крепостта с топовете си, но ядрата (гюлетата) не достигали до въстаниците, та никаква повреда не им причинявали. Също и куршумите от пушките им не достигали до тях.

От начало турците се опитали да влязат в преговори с въстаниците, но последните, като се страхували, че ще узнаят силата им, не ги допуснали наблизо до обсадната линия, а ги ръзпъждали с гърмежи и викове "назад", изговаряни на български, сръбски и румънски с цел да всеят страх, че са нападнати не само от българи, а и от сърби и румъни.

Държането на Белоградчик в обсада продължило осем дни. На деветия ден турците от Видин, Лом, Арчар-паланка (Акчар) и Цибър-паланка, след разбиването на ломските въстаници при Хасанова махала (сега Борисово) и на Видинските въстаници при с. Гърци, се отправили за Белоградчик през Башовица (3). Въстанишкият аванпост, който ги съгледал, известил за това и веднага било дадено разпореждане известно число нишанджии (стрелци) да отидат, за да пазят прохода "Столове", където трябвало да минат турците, но последните се изхитрили и вместо да минат през "Столове", отишли в с. Калугер и от там се явили зад гърба на въстаниците. При сега несъществуващото село Крилатица, край видинското шосе, далеч от Белоградчик около 5 км, се почнала престрелката между въстаниците и турците, която траяла твърде малко, защото въстаниците видели срещу себе си силен неприятел по число и оръжие, па и стрелците им по-голямата част били далеч от бойното поле - на прохода "Столове", та хванали балкана - избягали.

В това сражение колко души турци са паднали, не се знае, а от българите - въстаници, понеже са били закрити от гората - нито един.

Турците, за да отмъстят на българите, запалили селцето Крилатица, та цялото изгоряло.

(1) В старите учебници по история, погрешно е казано, че въстанието е избухнало през 1851 година, когато то е било през 1850 год., за което свидетелстват множество неоспорими доказателства, едни от които са и надписите върху надгробните камъни на загиналите.

(2) От тези тояги бяха оцелели три: дренова - на Цанко Цанкуловски от с. Калугер, ясенова - на дедо Петко Стоянов от с. Ошане и дренова - на Манчо Илиев (Лилин) от с. Раяновци. В нещастната за България частно и за славянството въобще 1913 год., през време на съюзнишката война, сръбските войски, които намериха Белоградчик опразнен от нашите войски, нахлуха в града и от трите тояги, които се съхраняваха тогава в щаба на 15-и пехотен Ломски полк, унищожиха първата и последната, та сега е оцеляла само тази на Петко Стоянов от с. Ошане.

(3) Башовица е местност, засадена с лозя и се намира на североизток от Белоградчик. Отделя се от Белоградчик с планината "Венец" (Столове).

[К]ато отстъпили въстаниците, които били разположени на север от Белоградчик, край видинския път, турците имали вече отворен път за Белоградчик и те с препускане стигнали в града, за да дадат помощ на обсадените свои братя.

Въстаниците, които се намирали на юг от Белоградчик, към ломския път, не били известени за отстъпването на другарите им, а като чули гърмежите, помислили, че това е настъпление към града, та се приближили до крепостта, но в това време били нападнати от турците ненадейно, та с големи мъки се отървали, като дали повече от 250 души жертва.

Турците извършили най-големи зверства над жертвите си -изсекли ръцете им, изрязали членовете им и ги пъхали в устата им, а телата им оставили непогребани да ги ядят кучетата и дивите зверове, та след месеци риднините им прибрали оглозганите кости, без да се знае, кои чии са, и ги погребали.

Цоло Тодоров, Лило Панов, Вълчо Бочов, дедо Божин, влах Неделко Първанов, Константин Янев и Петко Казанджи, които, както споменахме по-рано са били определени за ръководители на въстанието и командири на въстаниците, били се уговорили на 31 май сутринтада напуснат града под предлог, че отиват по търговия и сборове в близките села и да поемат командването на въстаниците. Но преди още да тръгнат, благодарание слабостта на баба Стойна, жената на Цоло Тодоров, която се била похвалила пред стражаря Хрустем, който слугувал при мъжа й като при баш кнез, че скоро ще им падне царството и прибързването на селяните да заобиколят града, били хванати и откарани в калето, където били затворени в хумбата, която се намира над главните входни врата, на дясната страна, и престояли между дебелите и влажни зидове на голата земя, без завивка и постелка и почти без храна цели осем дни.

Като били разбити въстаниците, турците се върнали в града и почнали да колят и обират. Всички мъже, които не се скрили на безопасни места, били изклани. Из града се разхождали турците, придружени от цигани-тъпанари, посещавали българските къщи и ги обирали. Мъжете изклавали, а жените - безчестили.

В това клане са паднали жертва под турските ножове мнозина белоградчишки граждани, от които, освен инициаторите, за които се споменава по-долу, се помнят следните лица: Стамен Спасов Куюмджията, Андрей Бояджията, Лило Каралея, Димитър Куюмджията, Живко Трифонов, Живко Бел-мустак, Лило Иванов Дългия, Мишо Панов, Плещи Неделко, Петър Божинов, Саво Кръчмаря (лаутар. слуга) и Саво Василов.

Турците събрали съвет на калето, където решили да изколят затворниците инициатори на въстанието, което решение веднага привели в изпълнение, като ги извели до вратичката, която се намира под зида от западната страна и през поменатата вратичка ги извеждали един по един, отсичали ръцете и ушите им, подигравали се с тях, запитвали ги кой ще им бъде цар, като искат царство и пр. и най-после ги обезглавили. Телата им скрили в гората, където ги изяли зверовете. Най-много е мъчен Вълчо Бочов, който бил убит вътре в калето. Той ни най-малко не се боял от смъртта и казвал на турците, че скоро ще им се свърши царството и че внуците му и тия на закланите му другари ще окачат един ден къс свинско месо на главните врати на калето (1).

Като изклали арестуваните, телялите обявили, че се въдворява мир, "та раята да се гледа рахатлъка". Гражданите излезли един по един от дупките, в които се били скрили, като къртове и след това били закарани в калето, където им било заповядано да приготвят храна и квартира за нечаканите си гости.

Турците пирували в града за сметка на раята няколко дни, през което време те били господари на всичко българско, но като дошъл Генч-ага от Оряхово, в града се въдворил ред, а след известно време дошла и редовна турска войска да пази държавата от подобни въстания.

След няколко дни от изклаването на инициаторите, като се поумирили духовете, позволено било на гражданите-българи да приберат костите им и ги погребат. Последните ги прибрали и погребали в градските христоянски гробища с подобаващи почести, като нарид при главите им седем кръста, а след години костите им били извадени и пренесени в костницата на Чипровския манастир, където и понастоящем се намират.

(1) Пророкуването на дедо Вълчо се сбъдна. След 27 години Белоградчик бил освободен и на главната врата на калето покойният белоградчишки гражданин Георги Лилов Перкин, син на загиналия в града Лило Иванов, окачил на поменатата врата парче свинско месо, а в калето много прасета се изяли.

Колкото се отнася до въстаниците, които трябвало да заобиколят и превземат Лом, техният ръководител капитан Кръсто с помощниците си Мичо Рагьовски, Филип Моцовски, Динко Гелев и Димитър Якуповски на 30 май пристигнали в с. Воднянци и заедно с Илия Гечов от с. Чорлево, който, както се каза по-рано бил определен за чаушин (подофицер), разпоредили да се съберат въстаниците при Чорлево, на рътлината "Козя гърбина" при Добри-дол и оттам да тръгнат за Лом, което и станало. Въстаниците на 1 юни се събрали на определените места, а на 3 юни и едните и другите потеглили за Хасанова махла (сега Борисово), за да се съединят с въстаниците от селата лежащи край Брусарската река и да тръгнат за Лом.

Щом станало известно в Лом за този поход, веднага затворили всички дюкяни и всеки се скрил в дома си. Същевременно се пръснал слух, че и Видин е заобиколен от въстаниците, та страхът се увеличил. Общото мнение на турците било да се запали града и населението да бяга в Оряхово, обаче, войводата Фехим бей събрал първенците и предложил да се изпратят протопоп Иван П. Силвестров, Младен Пунчов и Хр. Стамболиев, за да проверят каква е силата на въстаниците, та ако между тях има сръбска войска и са добре въоръжени, да се запали града и да се бяга. Това предложение било прието и поменатите лица се опътили към лагера на въстаниците, но не били допуснати там, защото въстаниците разбрали, че те са шпиони.

На 4 юни въстаниците пристигнали в с. Хасанова-махла, което отстои 25 км далеч от Лом. Капитан Кръсто, като получил известие, че сръбското правителство строго забранява изнасянето на оръжие и че никаква помощ не дава, изпаднал в лошо положение, а като повел дружината си към Лом и като видял турската конница, която настъпвала с голяма решителност, той още повече се отчаял. Спрял дружината си, изгледал добре турската сила, прегледал и дружината си и заповядал да отстъпят, като преминат през барата и се закрият в гората. Пред себе си оставил една малка част и с другарите си водители на въстанието набързо взели следното решение - да не откриват огън срещу турците, защото краят ще бъде фатален както за тях, така и за мирното българско население, а да отидат при тях и им обадят, че те водят народа не на бой,а на жалба против лошите дела на спахиите, субашите и др., та по този начин да запазят мирното население от погинване, като жертват себе си. Като срещнали турците и им изложили това, последните знаейки, че работата не стои така, избили почти всичките. Само Илия Гечев, наранен силно с нож в тила, оцелял, като се престорил на умрял и лежал между умрелите, докато преминали турците. Турците отрязали главите на капитан Кръсто (1) и помощниците му Филип Моцовски, Мичко Рагьовски и Димитър Якуповски, които набили на колове и ги занесли в гр. Лом, където по заповед на войводата Фехим бей, били заровени.

Въстаниците, които трябвало да заобиколят Видин, се събрали на 1 юни на три пункта - при с. Гърци, при Паликовец и Назърска махла (сега Гурково). На първия пункт имало до 2000 души, а на втория и третия по 1500 души.

Турците във Видин, като се научили, че българското население (раята) е въстанало, голям страх ги обхванал и почнали приготовления за отбрана. Цели два деня не смеели да излязат от града. На третия ден излезли на полето до моста на р. Тополовец, но не посмели да го минат, защото се страхували от многочислеността на българите. Излезналите срещу въстаниците турци били башибозук, около 300 души, а войската останала да пази крепостта. Към 10 часа па турски, турците решили да се върнат в града и на следващия ден да излязат срещу въстаниците с по-голяма сила.

Петко Николов и поп Цеко от Бойница избягали от въстаническия лагер и отишли при турците, та им съобщили за силата и положението на въстаниците. Тогава турците се окуражили, преминали моста и с голяма рашителност нападнали въстаниците. Завързало се сражение, което продължило до тъмно и се свършило с разбиване на въстаниците, които оставили на полесражението 217 мъртви. В това сражение взели участие само събраните при с. Гърци въстаници, а тия от другите два пункта се разбягали.

След поражението на въстаниците, главатарите (водителите на въстанието) решили да се оттеглят до сръбската граница, като приберат при себе си всички жени, децата и старците, които не са могли да вземат участие във въстанието по старост и недъгавост, та да ги запазят от погубване, в случай, че турците се впуснат да колят безащитната рая, като с това още протестират против лошите дела на турците и накарат европейската дипломация да се застъпи за тях. Това им решение веднага било приведено в изпълнение. Въстаниците се пръснали по селата и почти всичкото население от по-близките до сръбската граница села, известни край границата "При плет" (2) избягали, като необходимата им храна и облекло също били отнесени.

В съвещанието си главатарите, като взели пред вид, че въстанието излязло несполучливо, че ако след разследване от властта излезе, че се е въстанало с цел за освобождение от турското иго, голяма част от участващите в това въстание ще пострадат, когато, ако се постави работата по-инак, именно, че те против падишаха (султана) нищо не са имали, а са въстанали против золумите (пакостите) на турското население от този край, по този начин ще може да се добие едно облекчение. Тъй и поставили работата при воденето на преговорите с властта за връщането на населението по домовете му.

След дълги преговори между въстаниците и видинските власти, които не довели до никакви резултати, пристигнал и Риза паша от Цариград, за да ги убеди да се приберат по домовете си и да не въстават против държавния строй. Тогава те, като изложили своите теглила, заявили, че искат: 1) земите да се отнемат от господарите (спахиите) и да се раздадат на населението; 2) да се плаща десятъка в храна, както е било по-рано, а не в пари; 3) данъкът да се разхвърля справедливо и да се изплаща в определи срокове; 4) да имат пълна свобода за извършване на богослужението и на турците да се запрети да влизат в църквите да ги оскверняват; 5) да се позволи на всички българи да носят оръжие, като турците, за да могат да пазят имота, живота и честта си и 6) да се ограничат своеволията на чиновниците и да се издаде строга заповед, щото, като се оплаче някой българин против някой турчин, жалбата му да бъде уважена, в случай, че е справедлива и да не бъде преследван от после.

Риза паша обещал, че ще изпълни желанието им и настоял да се завърнат по домовете си, но те не се съгласили, защото не вярвали, че обещанието ще бъде изпълнено.

(1) Миналата година уважавания видински гражданин историк Атанасов писа, че Кръсто Гайдара от с. Цар-Шишманово, известен борец за нашата свобода, другар на Вълчо Поломски от с. Макреш и на други местни патриоти, които постоянно са бунтували народа против турците, е предвождал ломските въстаници и че бил оцелял, та отпосле взел участие в Сръбско-турската война и в Освободителната такава. Това, обаче, не е вярно, защото другаря на капитан Кръсто, Илия Гечев, ранен при с. Борисово е очевидец на неговото обезглавяване. Освен това, той по онова време е бил възрастен човек, когато Кръсто Гайдарски по онова време е бил юноша и по-късно се е прехвърлил във Вратарица (Сърбия) и оттам е започнал своята дейност, заедно с мнозина луди-млади от нашия край.>

(2) По онова време, дори до Освобождението, границата със Сърбия е била оградена с плет - побити в земята бутуци със жили (напречни дървета) гъсто заковани в ботуците. И тая ограда се наричала плет.

Видинският паша, митрополит Венедикт, както и Генч ага, който по-рано успял да задържи населението от Ломската кааза и част от това в Белоградчишката, да не напускат селата си, ходил да увещава въстаниците е семействата им да се приберат по домовете си, но те не го послушали, а изпратили една депутация от четири души, а именно: Петко Маринов, баш кнеза от Грамада, дедо Петко Спасов ковача от с. Орешец, Първул Станков от Стакевци и протопоп Никола от Мехмедовци, до консулите в Букурещ, която да им изложи положението на българите в Турция въобще, а частно във Видинския окръг и да моли тяхната защита. Консулите, като ги изслушали, посъветвали ги да се обърнат към Султана с молба да подобри положението им.

Депутацията, като се върнала от Букурещ, решено било да се изпрати друга такава в Цариград, която да изложи оплакването на населението на самия Султан и да иска подобрение на положението му. Това решение било одобрено от Риза паша и от Видинския управител.

В Цариград били изпратени: Петко Спасов от с. Орешец, Петко Маринов от Грамада, Първул Станков от Стакевци, Първан Стамболията от Раковица, Стоян Николов от Турчин (Цар-Петрово), дедо Йоцо от Макреш, дедо Лало от Кула, дедо Гицо от Брегово, дедо Никола от Ясен, Димитър Гинин Панов и Георги... от гр. Лом, Пано... от Извор, Марин Манойлов от Дългошевци, Иван Кулин от Метковец, протопоп Никола от Мехмедовци (1), Тано Първанов, баш кнеза на Белоградчик и Андрей Гуньински от с. Бела. Депутацията била снабдена с пълномощно, подписано от всички села в окръга и заверено от пашата (Видинския управител). Тя тръгнала около "Св. Илия" - 20 юли за Цариград, когато и населението се върнало по домовете си, като вярвало, че ще може да се направи нещо за него.

В Цариград депутацията представила молбата си на великия везир, посетила и представителите на Великите сили, които имали по-рано сведения за станалото в този край и за избиването на Белоградчишките първенци, защото австрийският и французкият консули във Видин веднага, след разбиването на въстаниците при Белоградчик посетили града, събрали сведения за станалото и донесли за всичко на генералните консули в Цариград.

Около Димитровден (26 октомври) депутацията се завърнала, снабдена с царски берат (указ), с който спахилъците се унищожавали, като земята се раздавала на българите-земеделци с тапии. Данъците се намалявали и своеволията на чиновниците се ограничавали.

Членовете на депутацията излезли по селата и разгласявали съдържанието на царския берат.

Чрез поменатия берат злото се намалило до известна степен и българското население заживяло спокойно, обаче, турците, навикнали на произволи и всякакъв род злодеяния, не могли да търпят това ограничение. Видинският управител (пашата) приел едно след друго няколко заявления от Белоградчишките, Видинските и Ломските турци, в които излагали, че членовете на депутацията сновели из селата и подстрекавали населението на бунт, та ако не се вземат мерки против тях, въстанието отново ще избухне. Пашата, без да провери оплакването, съобщил в Цариград донесението на турците, от където последвала заповед да се изловят и изпратят в Цариград виновниците. Уловени били: Димитър Панов, Иван Кулин и Първул Станков, които били изпратени във Видин, а оттам - в Цариград, в затвора.

През времето, когато горепомената депутация се готвела да замине за Цариград, Белоградчик бил посетен от Видинския владика Венедикт (на 20 юли) и наследниците на избитите граждани му се оплакали за постигналото ги нещастие. Той ги посъветвал да се отнесат до валията, което те направили, като подали заявление и искали удовлетворение. Европейските консули, от които, както казахме по-рано, Австрийският и Французкият били посетили града, им дали съдействие и на жалбата им се дало ход.

Като се извършило нужното следствие, образуван бил извънреден съд под председателството на някой си Шакип Ефенди. Като се разгледало делото, оказали се виновни за избиването на беззащитните белоградчишки граждани 28 души от видинските и белоградчишките турци, които били натоварени на една гемия, в която били държани в Дунава, между Видин и Калафат, цели три месеца, а след това изпратени в Цариград, от където били освободени, с изключение на Мустафа Юзбаши, управител на белоградчишката крепост, Юсеин Чауш, Х. Мехмед Онбаши и Х. Парцалко, които били задържани и след три години исвободени, с изключение на Юсеин Чауш, който умрял в заточение.

На наследниците на загиналите белоградчишки граждани през месец април 1851 год. са били дадени царски берати, с които на всяка вдовица-съпруга се отпускали по 30 гроша, а на дъщеря - 20 гроша месечна пенсия, каквато е била отпусната на 62 души и получавана до 1876 год.

Поменатите берати понастоящем се намират в нашето Министерство на външните работи, изпратени през 1884 год. с цел да се иска изплащането на сумите по тех, което и до днес не е направено.

Така се е свършило тъй нареченото в историята Белоградчишко въстание, което е обхванало целия Видински окръг, и при все, че е потушено в кратко време, дало е добри резултати. Турските злодеяния са били до някъде ограничени и българите са станали отново господари на земята си, която след падането на българското царство е била отнета от тях.

През 1857 г. някой си Димитраки, който бил участвал в Кримската война като доброволец, дошъл в нашия край, обиколил граничните села, за да подготви народа за второ въстание. През пролетта, когато се раззеленила гората, той заедно с Георги Станков от с. Стакевци, Живко Манчов от Ошане, Стоян Терзийски и Васил Николин от Салаш, събрали 400-500 души от селата Стакевци, Салаш, Раяновци, Ошане и Праужда, с които се отправили за сборния пункт над с. Влахович, където щели да съберат още въстаници, та след това, под командата на Димитраки да нападнат Белоградчик. Но турците, които били известени за това, изпратили срещу тях силна войска и башибозук, та ги нападнали над с. Влахович и ги разпръснали, като убили 6 души от тях, а от турците бил убит един и два коня ранени.

След това вече никой не е помислил да въстава, а и невъзможно е било да въстане, защото турците оградили Белоградчик със шарампол (ограда от дебели дървета с бойници) и държали в него силен гарнизон, а и видинският гарнизон бил удвоен, та против тях не можело да се отиде с 50-60 кремаклии пушки и тояги.

(1) В един пълен псалтир (обемиста книга), която се съхранява в Поп Никоевската (Мехмедовската) църква протопоп Никола саморъчно е написал следното: "1850 л. м-ц септември, 19-и ден. Да се знае язе протопоп Никола бемо у Стамбол у Цариград, па купи тоя псалтир за 220 гроша за мене си и за моя потребна книга и со мене Пъраим и Тано, баш кнеза от Белоградчик и Пало от Извор и Георги от Лом".